Стивън Кинг - То

наказание.

Не знаеше какво е това чистилище, но вонеше непоносимо. Наоколо кънтеше шумът на капеща вода. Беше мокър до кръста. Малките посерковци бяха нейде напред из този лабиринт от тунели и може би си въобразяваха, че

( Хенри )

Том и неговите приятели са се заблудили, но майтапът си оставаше за тяхна сметка

( ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ! )

защото той си имаше и друг приятел, о, да, много специален приятел и този приятел бе отбелязал по кой път да вървят със… със…

( лунни балони )

смешни джунджурии — големи, кръгли и някак осветени отвътре, тъй че разпръскваха бледи лъчи като онова загадъчно сияние, което обгръща старинните улични фенери. На всяко кръстовище в тунелите се рееше по един от тези балони с изрисувана върху него стрелка, сочеща към кое разклонение да поведе

( Бълвоча и Виктор )

своите приятели. И посоката беше вярна , о, да — чуваше другите отпред, чуваше как кънтят шляпащите им стъпки, чуваше приглушени гъгниви гласове. Наближаваха, догонваха ги. А щом ги настигнеха… Том сведе очи и видя в ръката си същия нож.

За миг го обзе ужас — това напомняше ония смахнати истории за преселение на душите, които бе чел из разни евтини списания: духът напуска тялото и попада в друг човек. Да, усещаше тялото си съвсем различно, сякаш не беше Том, а

( Хенри )

някой друг, много по-млад. Той панически се напрегна да изскочи от съня и тогава в ухото му зашепна кротък, утешителен глас: Няма значение когастава това, няма значение койси ти. Важното е, че Бевърли е там, добри ми приятелю, тя е с тях. И знаеш ли какво? Сега не пуши фасове, прави нещо много по-лошо, адски лошо. Чука се със старото си приятелче Бил Денброу! Да, точно така! Да знаеш как се шиба с онзи гаден пелтек! Те…

Това е лъжа! — помъчи се той да изкрещи. — Не би посмяла!

Но знаеше, че не е лъжа. Тя го бе ударила с каиша по

( ритна ме по )

топките и бе избягала, а сега му слагаше рога, това

( улично момиче )

гадно ебливо същество наистина му слагаше рога и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи, щеше да яде пердах какъвто светът не е виждал — първо тя, сетне и нейният приятел Денброу, дето пише романи. А покрай тях и всеки друг, който би дръзнал да му се изпречи на пътя.

Той ускори крачка, макар че дъхът вече излиташе от гърлото му с мъчително свистене. Сред мрака отпред видя да подскача ново светло кръгче — още един лунен балон. Чуваше гласовете на хората пред себе си и вече изобщо не го интересуваше, че гласовете са детски. Вярно бе казал онзи глас — нямаше значение къде, кога или кой. Бевърли беше там и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи…

— Хайде, момчета, размърдайте си задниците — каза той без да се смущава, че от устата му излита момчешки глас.

Когато наближиха балона, той се озърна и за пръв път видя двамата си спътници. И двамата бяха мъртви. Единият беше без глава. Лицето на другия беше раздрано като от удар на лъвска лапа.

— Бързаме колкото можем, Хенри — каза момчето с раздраното лице. Парчетата от разкъсаните му устни подскачаха на странни, несвързани тласъци и точно тогава Том прогони съня с отчаян писък и се свести, увиснал над ръба на някаква мрачна бездна.

Помъчи се да запази равновесие, не успя и рухна на пода. Отдолу имаше килим, но въпреки това болката в нараненото коляно бе непоносима и той притисна устата си с длан, за да заглуши нов писък.

Къде съм? Къде се намирам, по дяволите?

Наоколо се разливаше бледо, но ясно сияние и в един ужасен миг той помисли, че пак се завръща към съня, че вижда бялата светлина на ония смахнати балони. После си спомни, че снощи бе оставил вратата на банята открехната и не бе загасил луминесцентната лампа. Когато спеше на чуждо място, винаги оставяше лампата да свети; така си спестяваше болезнените удари по пищялите, ако му се наложеше посред нощ да отскочи до тоалетната.

И всичко си дойде на мястото. Просто бе сънувал някаква смахната история. Намираше се в мотел „Холидей ин“. Дери, щат Мейн. Бе проследил жена си дотук, а сега бе паднал от леглото заради някакъв скапан кошмар. Нищо повече; просто като две и две.

Не беше само кошмар.

Той подскочи, сякаш не мислеше тия думи, а някой ги бе изрекъл край ухото му. Гласът не приличаше на мисъл — беше студен, чужд… но някак хипнотичен и убедителен.

Бавно се надигна, напипа чашата с вода върху нощното шкафче и отпи дълбока глътка. Плъзна треперещи пръсти през косата си. Часовникът на шкафчето показваше три и десет.