Стивън Кинг - То

— Работата се закучи — промърмори Бен. — Те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

— От нас не се о-ххо-чаква да излезем — тихо каза Бил, — и вси-ххи-ички го знаете. О-ххо-съдени сме д-да з-загинем тъ-тъ-тук.

Шест чифта измъчени, стреснати очи се впиха в него. Никой не каза нито дума.

Отгоре долетя гласът на Хенри — пресилено весел, за да прикрие безпомощната ярост:

— Ей, момчета, можем да чакаме до утре!

Бевърли се бе обърнала и оглеждаше дълбините на канала. Навътре светлината чезнеше и тя не видя нищо особено. Бетонен тунел, пълен до една трета с течаща вода. Спомни си, че когато влязоха, нивото беше по-ниско — навярно защото помпата не работеше и само част от водата се изливаше в Кендъскиг. Усети как страхът от тясното пространство се вкопчва в гърлото й. Кожата й настръхна като груб вълнен плат. Ако водата стигнеше до тавана, щяха да се удавят.

— Бил, наистина ли трябва?

Той сви рамене. Думите бяха излишни. Да, трябваше; какво друго им оставаше? Да бъдат убити в Пущинака от Хенри, Виктор и Бълвоча? Или да станат жертва на нещо друго — може би още по-страшно — в града? Раменете му не заекваха и Бевърли го разбра отлично. По-добре сами да тръгнат срещу То. Да си разчистят сметките, както става в каубойските филми. Тъй ще е по-чисто. По-смело.

Ричи се обади:

— Какъв беше онзи ритуал, Шеф Бил? Дето си го чел в библиотеката.

— Чъ-чъ-чюд — отговори Бил и леко се усмихна.

— Чюд — повтори Ричи. — Ти му захапваш езика и То захапва твоя, тъй ли беше?

— Т-т-тъй.

— После си разправяте смешки.

Бил кимна.

— Чудна работа — промърмори Ричи, надзъртайки в мрачната тръба. — Нито една смешка не ми идва на ум.

— И на мене — каза Бен. Натегналият в гърдите му страх го задушаваше. Усещаше, че е готов да седне във водата и да се разреве като бебе — или да полудее — и само едно го удържа от това: спокойното, уверено присъствие на Бил… и Бевърли. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да й покаже, че се страхува.

— Знаеш ли накъде отива тръбата? — запита Стан.

Бил поклати глава.

— Знаеш ли как да откриеш То?

Бил отново поклати глава.

— Когато го наближим, ще разберем — изведнъж се намеси Ричи. После въздъхна пресекливо. — Щом трябва, дайте да тръгваме.

Бил кимна.

— Аз ще съм п-п-пръв. П-после Е-еди. Б-б-бен. Бев. Мъ-ххъ-жагата Стъ-тан. М-м-майк. Ти си п-п-последен, Ри-ричи. Все-ххе-еки да се д-д-държи з-за рамото на п-п-предния. Въ-ххъ-ътре е т-т-тъмно.

— Излизате ли? — изрева отгоре Хенри.

— Все ще излезем някъде — промърмори Ричи. — Надявам се.

Подредиха се като върволица от слепци. Бил се озърна да провери дали всеки държи рамото на предния. После, леко приведен срещу напора на течението, Бил Денброу поведе приятелите си към мрака, където преди по-малко от година бе изчезнало корабчето, което направи за брат си.

Том

Том Рогън сънуваше някаква адски шибана история. Сънуваше, че убива баща си.

Част от съзнанието му разбираше колко безумно е това; баща му почина още когато Том беше в трети клас. Е, навярно не беше съвсем точно да се каже „почина“. Може би вярната дума беше „самоубийство“. Ралф Рогън си бе направил коктейл от джин и сода каустик. Последна чашка за лека нощ, както се казва. Цялата отговорност за братчето и двете сестрички падна върху Том… и всяка грешка в това отношение се заплащаше с пердах.

Значи не можеше да е убил баща си… но ето че в страшния сън притискаше към гърлото на татко нещо съвсем безобидно на вид, като дръжка от счупен нож… само че всъщност не беше безобидно, нали? На края на дръжката имаше бутонче и ако го натиснеше, острието щеше да изхвръкне навън, право през гърлото на баща му. Не бой се, татко, няма да правя такива работи , помисли заспалият му мозък миг преди палецът да натисне бутончето и острието да изхвръкне. Баща му отвори очи и се втренчи в тавана; устата зяпна и отвътре с глухо хъркане бликна кръв. Не бях аз, татко! — изпищя мисълта му. Друг беше…

Напрегна сили да се събуди, но не успя. Единственият (и не твърде обнадеждаващ) резултат бе, че сънят се преля в ново видение. Сега шляпаше и газеше по дълъг мрачен тунел. Топките го боляха, лицето му пареше от безброй драскотини. Не беше сам, но различаваше до себе си само неясни силуети. Все едно, нямаше значение. Важното беше да настигне ония хлапета отпред. Те трябваше да платят. Заслужаваха

( пердах )