Стивън Кинг - То

— Ммммм? — Бен откъсна очи от водната шир зад бента и тихичко се оригна, закривайки устата си с длан. — А! Ами, нали знаех, че вчера ще обикаля магазините, та успях да я изпреваря. Изкъпах се и си измих косата. После изхвърлих джинсите и анцуга. Не знам дали ще забележи, че ги няма. За анцуга сигурно няма да разбере, имам сума ти анцузи, обаче май ще трябва да си купя нови джинси преди да се е разтършувала из чекмеджетата.

Мисълта, че ще трябва да прахосва пари за толкова ненужна вещ, хвърли за миг по лицето му скръбна сянка.

— А-а-ама тя не ви-и-дя ли, че с-си цял в си-си-синини?

— Рекох й, че от радост за края на школото съм налетял на вратата и съм се изтъркалял по стълбата — обясни Бен и сякаш малко се изуми и обиди, когато Еди и Бил прихнаха едновременно.

Бил, който дъвчеше парче от майчиния си какаов кейк, избълва гейзер кафяви трохи и се разкашля. Виейки от смях, Еди го запердаши по гърба.

— Ама аз наистина щях да се преметна по стълбата — каза Бен. — Само че не защото тичах, а защото Виктор Крис ме блъсна.

— Ако б-бях на-а-влякъл такъв а-ха-ханцуг, щях да се потя к-к-като в пещ — подметна Бил, довършвайки последното резенче кейк.

Бен се поколеба. За миг сякаш бе готов да премълчи.

— Като си дебел, така е по-добре — изрече той най-сетне. — С анцуг, искам да кажа.

— Заради корема ли? — запита Еди.

Бил изсумтя.

— Заради ци-ци-ци-ци…

— Да, заради циците. И какво от това?

— Да — кротко каза Бил. — И какво от това?

Настана неловко мълчание, после Еди подхвърли:

— Гледайте как потъмнява водата отсам бента.

— Олеле! — Бен скочи на крака. — Течението отмъква пълнежа! Божичко, де да имахме цимент!

Повредата бе отстранена бързо, но дори и Еди разбираше какво ще стане, ако няма кой непрестанно да подновява пълнежа — рано или късно течението щеше да повали предната дъска върху задната и всичко щеше да рухне.

— Можем да зазидаме отстрани — каза Бен. — Това няма да спре ерозията, но ще я забави.

— Ако зидаме с кал и пясък, водата няма ли да ги отмие? — запита Еди.

— Ще използуваме чимове.

Бил кимна, усмихна се и направи кръгче с десния палец и показалец.

— Да по-по-почваме. Аз ще г-ги вадя, а ти ще ми по-о-казваш къде да ги с-с-слагам, Шеф Бен.

Изотзад долетя пронизителен весел глас:

— Леле Божке, някой зел, че й турнал на реката корсет с все копчетата и прочие!

Еди се завъртя, забелязвайки мимоходом как Бен се стяга от непознатия глас и устните му изтъняват. Над тях, малко по-нагоре по течението — на пътеката, която вчера бе пресякъл Бен — стояха Ричи Тозиър и Станли Юрис.

Тананикайки в джазов ритъм, Ричи слезе до потока, огледа Бен с лек интерес и щипна Еди по бузата.

— Недей да го правиш! Много мразя да го правиш, Ричи.

— Ами, страшно си падаш по тая работа, Едс — отвърна Ричи с лъчезарна усмивка. — Е, казвай сега. Имаш ли хилки за днес или съвсем напротив?

Около четири следобед работата приключи. Петимата седяха много по-високо на стръмния бряг — мястото, където бяха обядвали Бил, Бен и Еди, сега лежеше под водата — и се взираха в делото на ръцете си. Дори и за Бен бе трудничко да повярва, че всичко е истина. Неволно си припомняше филма „Фантазия“, където Мики Маус знае как да подкара метлите за вода… обаче не знае как да ги спре.

— Мама му стара, направо невероятно — тихо пошепна Ричи Тозиър и си оправи очилата.

Еди се озърна към него, но този път Ричи не правеше номера; лицето му беше замислено, едва ли не благоговейно.

Отвъд потока, където теренът отначало се издигаше стръмно, после преминаваше в полегато надолнище, беше изникнало ново блато. Зелениката и папратите стърчаха от една-две педи вода. Както си седяха, пред очите им мочурището разпращаше настрани нови пипала и упорито пълзеше на запад. Над бента плиткият и безобиден до тази сутрин Кендъскиг се бе превърнал в ивица застояла, дълбока вода.

Около два следобед растящото езеро зад дигата бе придобило такива размери, че даже преливниците отстрани заприличаха на реки. Всички освен Бен се втурнаха на спешна експедиция към сметището за издирване на строителни материали. Бен обикаляше стената и методично зазиждаше пробойните. Скоро плячкаджиите се завърнаха не само с дъски, но и с четири протрити автомобилни гуми, ръждива врата от Хъдсън-Хорнет модел 1949, голямо парче гофрирана ламарина. Под вещото ръководство на Бен изградиха две странични разширения на първоначалния бент, преграждайки отново преливниците — и тъй като новите стени бяха наклонени срещу течението, дигата стана още по-стабилна.