Стивън Кинг - То

— Ха така, врътнахме кранчето — каза Ричи. — Гениален си, братче.

Бен се усмихна.

— Дребна работа.

— Имам пакет „Уинстън“ — обяви Ричи. — Кой ще запали?

Той измъкна от джоба на панталона си смачкан червено-бял пакет и протегна ръка към останалите. Еди не взе, защото си помисли какъв ли страхотен пристъп на астма ще го налети от цигарите. Стан също отказа. Бил си взе, след кратко колебание посегна и Бен. Ричи извади плоско пакетче картонени кибритени клечки с надпис „РОЙ-ТАН“ и поднесе огънче първо на Бен, после на Бил. Канеше се да запали и своята цигара, когато Бил духна клечката.

— Благодаря ти, бе Денброу, ти си бил душа-човек! — възкликна Ричи.

Бил се усмихна виновно.

— Тъ-тъ-трима от е-е-една к-клечка — обясни той. — Лош къ-ъх-ъсмет.

— Лош късмет е било дето сте се родили всичките — заяви Ричи, палейки цигарата с нова клечка. После се излегна и кръстоса ръце зад тила си. Цигарата между зъбите му стърчеше право нагоре. — „Уинстън“ има вкус чудесен, с него всеки ден е песен. — Той лекичко завъртя глава и намигна на Еди. — Нал тъй, Едс?

Еди забеляза, че Бен гледа Ричи едновременно с възхита и боязън. Разбираше го. Вече от четири години познаваше Ричи Тозиър и все още не беше наясно какви бръмбари му лазят из главата. Знаеше, че Ричи получава само петици и шестици, но поведението му никога не се вдигаше над четворка. Баща му го пердашеше немилостиво, а майка му вдигаше олелия до Бога при вестта за всяка нова лудория и Ричи тържествено обещаваше да се поправи, може би даже наистина се поправяше… за час-два. Бедата бе, че Ричи не умееше да кротува повече от минута и изобщо не знаеше да си затваря устата. Тук, в Пущинака, всичко му се разминаваше, но Пущинакът не бе страната Никога-Никога и нямаше начин да бъдат Диви момчета за повече от няколко часа дневно (Еди се усмихна при мисълта за Диво момче с инхалатор в задния джоб). Това му беше лошото на Пущинака — че все някога трябваше да си тръгват. А вън от тук, сред широкия свят, дрънканиците на Ричи вечно му навличаха неприятности — с възрастните, което беше зле, и с типове като Хенри Бауърс, което беше още по-зле.

Днешната му поява беше типичен пример. Още преди Бен Ханском да каже „здрасти“, Ричи се тръшна на колене в нозете му. Сетне подхвана някакви чудовищни ориенталски метани, пляскайки с протегнати ръце по калния бряг при всеки поклон. И в същото време заговори с един от Гласовете си.

Ричи имаше десетина-дванайсет различни Гласове. В един дъждовен ден, докато седяха в скосената стаичка над гаража на Каспбрак и четяха комикси за Малкия Лулу, бе споделил с Еди, че мечтае да стане най-великият вентролог на света. Заяви, че щял да бъде по-велик даже от Едгар Берген и всяка седмица щял да се появява по телевизията в „Ед Съливан шоу“. Еди уважаваше тия амбиции, но подозираше, че осъществяването им няма да е лесно. Първо на първо, всички Гласове напомняха имитация на самия Ричи Тозиър. Не че Ричи не можеше да разсмива от време на време; можеше и още как. Терминът му за словесни щуротии и гръмки пръдни бе един и същ: наричаше ги „пускане на Една По-Якичка“ и редовно пускаше някоя По-Якичка от единия или другия тип… обаче най-често в неподходяща компания. Второ, когато се правеше на вентролог, Ричи мърдаше устни. Не само мъничко, на звуците „п“ и „б“, а много и то на всички звуци. Трето, когато Ричи искаше да си отпусне гласа, рядко го чуваха надалече. Повечето му приятели бяха прекалено тактични — или прекалено омаяни от неговия пленителен, понякога малко досаден чар — за да изтъкват тия дребни пропуски.

Биейки трескави метани пред изумения и смутен Бен Ханском, Ричи говореше с Гласа на негъра Джим.

— Ма туй кат га гледам, гаче ми мяза на Кълаун Камарата! — пищеше Ричи. — Хич недей да ма млатиш, мистър Камара, сър! Ша ма напрайш на пестил! Леле Божке, леле Божичко! Сто и трийсет оки мръвка и сланина, два и двайсет от цица до цица, Камарата си смърди баш на тигрово лайно! Ша та слушам, мистър Камара, сър! Ша та слушам и с двете уши. Сал недей да го млатиш туй горкото църно момче!

— Н-не бъ-бъ-бой се — каза Бил. — Т-това е Ръ-ръ-ричи. Малко с-с-смахнат си пада.

Ричи тутакси скочи на крака.

— Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата…

— П-по-добрата ти по-по-оловина е изтекла по к-к-крака на ба-баща ти — заяви Бил.

— Вярно — съгласи се Ричи, — ама виж, че и останалото си го бива. Привет, Камара! Ричи Тозиър се казвам, с разни Гласове приказвам.