Стивън Кинг - То

Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.

— Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.

Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:

— Това ще оправи нещата.

— Бла-благодаря — каза Бил. — С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ…

— Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.

Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатораа в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? — зачуди се мистър Кийн. — Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам.

Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.

Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела — гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да… щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада — не с радост, а с подозрение — от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя „ХидрОкс Аерозол“ за детето и понякога се изкушаваше да го стори… но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.

Евтино? Ами да! „ХидрОкс Аерозол“ (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост ) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.

Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нанагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.

Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или… най-лошото… човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.

Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух — макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек, а останалите двама са жертви на „подражател“. Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.

Бил смяташе, че всички са убити от един човек… ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му — тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха — те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?