Стивън Кинг - То

— По-добре ли си? — тревожно запита Бил.

— Не. Празен е.

И Еди се втренчи в Бил с разширени от ужас очи, които сякаш говореха: Загазих, Бил! Загазих!

Празният инхалатор се търкулна от пръстите му. Реката продължаваше да ромоли, без да се интересува дали Еди Каспбрак ще диша или не. През главата на Бил прелетя нелепата мисъл, че дангалаците имаха право — бентът си беше детинска работа. Но нали се забавляваха, дявол да го вземе. Изведнъж в гърдите му пламна глуха ярост, че всичко трябваше да свърши така.

— Н-не се па-па-панирай, Е-еди — каза той.

Около четиридесет минути седя край Еди с надеждата, че астмата всеки миг ще отстъпи, ала постепенно го обземаше безпокойство. Когато се появи Бен Ханском, безпокойството вече бе прераснало в истински страх. Пристъпът не само че не отслабваше, но и се влошаваше. А до аптеката на Сентър стрийт, откъдето Еди си взимаше лекарства, имаше почти пет километра. Ами ако изтичаше дотам и на връщане завареше Еди в безсъзнание? В безсъзнание или

( без глупости моля те недей да мислиш такива работи )

или дори мъртъв, безмилостно настоя мисълта.

( като Джорджи мъртъв като Джорджи )

Не ставай тъпак! Няма да умре!

Да, навярно нямаше да умре. Но какво щеше да прави, ако на връщане завареше Еди в скалична смърт? Бил знаеше всичко за скаличната смърт; сам се бе досетил, че думата е измислена от сърфистите в Хавай, дето се носят върху приливните вълни и вечно внимават да не изхвръкнат на някоя скала. Нормално — в края на краищата, какво друго е скаличната смърт, освен грамадна вълна, която ти грабва мозъка и го запокитва върху скалите? В разните докторски сериали от типа на „Бен Кейси“ хората редовно изпадаха в скалична смърт и понякога си оставаха там въпреки всички ядосани крясъци на главния герой.

И затова той седеше до Еди, макар да знаеше, че с това не му помага, че трябва да бърза към аптеката, ала просто нямаше сили да го напусне. Някаква неразумна, суеверна частица от съзнанието му беше уверена, че щом обърне гръб, Еди тутакси ще изпадне в скалична смърт. После се огледа нагоре по течението и видя неподвижния Бен Ханском. Разбира се, Бил знаеше кой е това; макар и печална, славата на най-дебело момче в цялото училище си остава слава. Бен учеше в другия пети клас. Понякога Бил го виждаше в междучасията да стои настрани — най-често в някое ъгълче — с книга в ръка и да нагъва закуска, която си носеше в торбичка с размерите на чувал за пране.

Щом го видя сега, Бил помисли, че Бен изглежда по-зле и от Хенри Бауърс. Невероятно, но факт. Трудно му бе даже да си представи през какви ли епични сражения са минали тия двама. Косата на Бен стърчеше на кални чорлави фитили. Пуловерът или анцугът — не личеше какво е било тази сутрин, но вече нямаше абсолютно никакво значение — приличаше на сплъстена дрипа, омазана с гнусна смес от кръв и трева. Джинсите му бяха раздрани до коленете.

Бен срещна погледа на Бил и боязливо отстъпи назад.

— Не-не-не-е-дей да б-б-бягаш! — извика Бил и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не замисля нищо лошо. — Т-т-трябва ни пъ-пъ-помощ.

Продължавайки да го гледа боязливо, Бен пристъпи напред. Куцаше ужасно, сякаш и двата му крака бяха изкълчени.

— Отидоха ли си? Бауърс и останалите, искам да кажа.

— Дъ-дъ-да — отвърна Бил. — Слушай, ще мо-о-жеш ли да постоиш при моя п-п-приятел докато му донеса ле-ле-е-карството? Той е болен от а-а-а-а…

— Астма ли?

Бил кимна.

Бен се приближи към останките от бента и с болезнено пъшкане коленичи до Еди, който лежеше по гръб с полузатворени очи и отчаяно се мъчеше да диша.

— Кой го удари? — запита Бен след дълго мълчание. Надигна глава и Бил видя по лицето на дебелото момче същия безпомощен гняв, който сам бе изпитал преди малко. — Хенри Бауърс ли беше?

Бен кимна отново.

— Така си и мислех. Дадено, бягай. Аз ще стоя при него.

— Бла-бла-благодаря.

— О, няма защо да ми благодариш — каза Бен. — Ако искаш да знеш, аз съм виновен, задето ви се натресоха на главите. Бягай. И по-бързичко, че за вечеря трябва да съм си у дома.

Бил хукна без повече приказки. Искаше му се да каже на Бен да не го взима присърце — нямаше вина за станалото, както и Еди нямаше вина, че допусна глупостта да се раздрънка. Типове като Хенри и приятелите му бяха природно бедствие, което само чака удобен момент, за да се разрази; в детския свят те заемаха мястото на смерчовете, наводненията и градушките. Искаше да каже всичко това, но в момента беше зациклил толкова зле, че подобна реч щеше да му отнеме поне двайсет минути, а дотогава Еди можеше да изпадне в скалична смърт (и това бе научил от „Бен Кейси“ — човек не попада , а изпада в скалична смърт).