Стивън Кинг - То

Бил ги познаваше много добре — Хенри, Бълвоча и Виктор се славеха като най-големите хулигани в началното училище. На два-три пъти бяха пердашили едно от приятелчетата на Бил, Ричи Тозиър. Според него и самият Ричи си беше виновен донякъде; не случайно го наричаха Мръсната уста.

Веднъж през април Ричи подметна нещо за яките им, докато славната тройка пресичаше училищния двор. Яките бяха вдигнати, като на Вик Мороу в „Ученическа джунгла“. Бил, който седеше край сградата и безгрижно подхвърляше камъчета, не схвана точния смисъл на коментара. Хенри и приятелите му също… но колкото чуха им стигаше, за да се запътят към Ричи. Бил предположи, че момчето е искало да подметне забележката съвсем тихичко. Лошото бе, че Ричи изобщо не можеше да говори тихичко.

— Какво рече, ситна очиларко? — заинтересува се Виктор Крис.

— Нищо не съм рекъл — отвърна Ричи и това опровержение (плюс напълно оправданият израз на отчаяние и ужас по лицето му) би приключило цялата история. Само че устата на Ричи беше като полуопитомен жребец, който понякога съвсем безпричинно се впуска в галоп. Ненадейно от нея излетя: — Трябва да си изринеш калта от ушите, мой чорап. Да ти услужа ли с динамит?

Няколко секунди тримата гледаха смаяно, сетне го погнаха. Седнал край сградата, Бил стана безмълвен свидетел на цялата неравна надпревара — от старта до неминуемия финал. Нямаше смисъл да се меси; тримата галфони с радост биха натупали още едно момче след добрата загрявка.

Ричи тичаше диагонално през детската площадка, прескачаше ниските люлки, лъкатушеше сред по-високите и чак когато налетя върху металната мрежа между училищния двор и съседния парк, осъзна, че е попаднал в задънена улица. Опита да се прекатери, като отчаяно се вкопчваше в мрежата с пръсти и с връхчетата на гуменките и вече наближаваше върха, когато Хенри и Виктор Крис го докопаха — Хенри за якето, а Виктор за дъното на джинсите. Докато го откъсваха от оградата, Ричи се разпищя. После грохна по гръб на асфалта. Очилата му отхвръкнаха. Посегна към тях, но Бълвоча Хъгинс ги ритна и затова цяло лято едната им дръжка беше залепена с лейкопласт.

Бил болезнено сбръчка лице и побърза да мине от другата страна на сградата. Бе забелязал една от преподавателките в четвърти клас, мисис Моран, да тича към местопроизшествието, но знаеше, че ония ще имат време да спипат жертвата и додето учителката успее да се намеси, Ричи вече ще плаче с пълна сила. Рев-рев-ревльо, глей го ревливото бебе!

Бил сравнително рядко се спречкваше с тройката. Естествено, ония си правеха майтап със заекването му. Понякога шегите им преминаваха в жестокост; в един дъждовен ден, когато трябваше да обядват в гимнастическия салон, Бълвоча Хъгинс събори тенекиената кутия на Бил и я смаза с няколко удара на войнишкия си ботуш, превръщайки обяда му в пихтия.

— О-о-олеле Божке! — провикна се Бълвоча с подигравателен ужас, закривайки лицето си с длани. — И-и-извинявай за м-м-манджата, ска-ска-скапаняко!

И той се отправи с широка крачка към коридора, където Виктор Крис се подпираше на чешмичката пред момчешката съблекалня и се превиваше от смях с риск да си докара херния. Е, не беше чак толкова зле; Бил си изкрънка от Еди Каспбрак половин пудинг, а Ричи охотно се раздели с едно твърдо сварено яйце — драйфало му се от тия яйца, заяви той, а пък майка му през ден ги тъпчела в кутията.

Но във всеки случай не биваше да им се изпречваш на пътя, а за целта трябваше да бъдеш по-тих от тревата.

Еди забрави правилата и затова му размазаха физиономията.

Докато големите момчета слизаха надолу и прегазваха реката, той не изглеждаше много зле, макар че носът му течеше като чешма. Когато съвсем си накваси кърпата с кръв, Бил му подаде своята, после го накара да сложи ръка на врата си и да отметне глава назад. Спомняше си, че майка му караше Джорджи да прави така, защото понякога му течеше кръв…

О, колко болезнен бе споменът за Джордж.

Най-сетне стихна и последният звук от провирането на стадото дангалаци през Пущинака, носът на Еди постепенно засъхна — и чак тогава дойде ред на астмата. Той взе да се задъхва, пръстите му немощно се разтваряха и свиваха, а диханието едва-едва свистеше и пърхаше в гърлото му.

— По дяволите! — изпъшка Еди. — Астма! Божичко!

Той заопипва с треперещи ръце за инхалатора и най-сетне го измъкна от джоба си. Приличаше на шишенце препарат за миене на прозорци с пръскалка отгоре. Еди пъхна пръскалката в устата си и натисна спусъка.