Стивън Кинг - То

Той взе клечица и бързо надраска нещо на пясъка. Бил и Еди Каспбрак се наведоха, оглеждайки с жив интерес следната картинка:

— Ти някога строил ли си бент? — запита Еди. В гласа му звучеше уважение, може би дори страхопочитание.

— Ами, къде ти.

— Тогава о-о-откъде знаеш, ч-че ще с-с-стане?

Бен озадачено се втренчи в Бил.

— Ясно е, че ще стане — каза той. — Защо не?

— Ама о-о-откъде зна-зна-_знаеш_? — настоя Бил. По тона му Бен усети, че това не е подигравателно недоверие, а искрен интерес. — К-к-как го разбра ?

— Просто знам — каза Бен.

Сякаш за да се увери сам, той сведе очи към рисунката на пясъка. Никога през живота си не бе виждал как се изгражда временен шлюз — дори на картинка — затова нямаше представа, че е изобразил подобно съоръжение и то доста успешно.

— До-добре — каза Бил и го тупна по гърба. — Д-д-до утре.

— По кое време?

— А-а-аз и Е-еди ще сме т-тук към о-о-осем и п-половина…

— Ако още не вися с мама в спешното отделение — въздъхна Еди.

— Ще донеса дъски — каза Бен. — При един дядка на съседната улица има цял куп. Ще отмъкна няколко.

— Донеси и провизии — посъветва го Еди. — Нещо за ядене. Нали знаеш — сандвичи, бисквити и прочие.

— Дадено.

— И-и-имаш ли пи-пищов?

— Имам въздушна пушка „Дейзи“ — похвали се Бен. — Мама ми я подари за Коледа, обаче страшно се ядосва, ако гърмя из къщи.

— Д-донеси и нея — каза Бил. — М-може да по-по-постреляме.

— Непременно — радостно обеща Бен. — Слушайте, вече трябва да си бягам, момчета.

— И н-н-ние — кимна Бил.

Тримата заедно се упътиха към границите на Пущинака. Бен помогна на Бил да измъкне Силвър по сипея. Еди, който се влачеше подир тях, печално огледа окървавената си риза и пак взе да хъхри.

Бил се сбогува и подкара по надолнището, крещейки колкото му глас държи:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД !

— Ама че грамадно колело — забеляза Бен.

— Дума да няма — съгласи се Еди. Отново си бе пръснал лекарство и дишаше нормално. — Понякога ме вози на багажника. Толкова бързо кара, че да се подрискаш от шубе. Голяма работа е Бил. — Каза го смутено и неловко, но очите му говореха далеч по-изразително. В тях блестеше истинско преклонение. — Нали знаеш какво стана с братчето му?

— Не… какво е станало?

— Умря миналата есен. Някакъв тип го пречука. Откъснал му едната ръка, все едно че е крилце на муха.

— Леле Боже!

— Едно време Бил заекваше съвсем малко. Сега е много зле. Ти нали го забеляза, че заеква.

— Ами… да, малко.

— Обаче акълът му не заеква — чаткаш ли?

— Аха.

— Нищо де, казах ти го само защото ако искаш да дружиш с Бил, не бива да споменаваш за братчето му. Хич даже не питай. Много е зян на тая тема.

— Абе, то и аз да бях, нямаше да съм цвете — каза Бен. Сега смътно си спомняше за убийството от миналата есен. Запита се дали когато му подари часовника, майка му си е мислила за Джордж Денброу или е имала предвид само тазгодишните убийства. — След голямото наводнение ли беше?

— Аха.

Бяха стигнали до ъгъла на Канзас и Джаксън стрийт, където трябваше да се разделят. Наоколо тичаха деца, подхвърляха си бейзболни топки и играеха на гоненица. Някакво наперено хлапе със сини шорти мина важно-важно край Бен и Еди. Носеше траперска шапка от енотова кожа, досущ като тая на Дейви Крокет, само че я беше обърнало наопаки и опашката висеше между очите му. Въртеше с бедра огромен обръч и подвикваше:

— Вие моете ли тъй? Моете ли, а?

Двете по-големи момчета го изгледаха развеселено, после Еди каза:

— Е, аз да си бягам.

— Чакай малко — спря го Бен. — Имам една идея, ако наистина не ти се ходи в спешното.

— Ами! — Еди се втренчи насреща му със съмнение, но и с надежда.

— Имаш ли пет цента?

— Десет имам. И какво?

Бен огледа засъхналите кафеникави пръски по ризата на Еди.

— Отскочи до магазина да купиш шишенце шоколадово мляко. Разлей половината по ризата си. А като се прибереш, кажи, че си го разсипал цялото.

Очите на Еди светнаха. През четирите години откакто бе починал татко му, зрението на мама постоянно се влошаваше. От суетност (а и защото не караше кола) тя отказваше да отиде на преглед и да си сложи очила. А засъхналата кръв наистина приличаше на петна от шоколадово мляко. Може би…

— Може да стане — каза той.

— Само да не й кажеш, че аз съм го измислил, ако те спипа.

— Няма — обеща Еди. — До нови срещи, омар със клещи.

— Добре.

— Не — търпеливо обясни Еди. — Като ти кажа така, трябва да отговориш: „Ще се видим пак, изгърбен рак“.