Стивън Кинг - То

Не знаеше, но вярваше — както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила — че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.

Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.

— Леле братче, страшно си бърз — каза Бен и се изправи. — Чаках те най-рано след половин час.

— Имам бъ-бъ-бързо к-колело — отвърна Бил с нескрита гордост.

За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.

Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.

— Г-г-готов си, Е-е-еди.

Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.

— Божичко! Яката е закъсал, нали?

Бил кимна.

— По едно време бая се уплаших — тихо каза Бен. — Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.

— Туй м-май беше за е-е-епилепсия.

— А? Да бе, сигурно си прав.

— К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч — каза Бил. — Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.

Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.

— Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.

— Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? — запита Бен.

Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.

— Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.

— Ами? Сериозно? — Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.

— Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.

— Защо? — запита Бен. — Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.

— Т-тъй ли? — с интерес запита Бил. — Умря ли?

— Не, но лежа цяла седмица.

— Няма значение дали е спряло или не — унило каза Еди. — Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.

— Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-_мозъка_? — запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.

— Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. — Еди отново се завъртя към Бен. — Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.

— Уха! — възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. — Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: „Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам «Морско преследване».“ Или нещо подобно.

— Оуууу — стреснато изстена Еди и замълча.

— Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? — запита Бил.

— Аха. Ти пък си Бил Денброу.

— Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е…

— Еди Каспбрак — обади се Еди. — Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.

— Из-ви-винявай.

— Е, много се радвам, че ви срещнах — каза Бен.

Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.

— Защо те гонеха ония диваци? — запита най-после Еди.

— Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого — каза Бил. — М-мразя ги тия к-курове сплескани.

За миг Бен занемя — най-вече от възхищение — като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.

— На контролните Бауърс се падна до мен — каза той, когато си възвърна дар-слово. — Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.

— Ти май се каниш да мреш млад, братко — възхитено възкликна Еди.