Стивън Кинг - Торба с кости

Обръщам поглед към небето и виждам Вечерницата. Както винаги си пожелавам Джоана да се върне при мен, а в носа ме блъсва миризмата, лъхаща от езерото, която е някак заплашителна.

В гората отекват тежки стъпки, дочувам шумоленето на изсъхнали листа и пращенето на счупен клон. Идва ми наум, че съществото, което се приближава, е грамадно.

„Съветвам те да дойдеш при мен — прозвучава глас в съзнанието ми. — Заплашват те с договор, Майкъл. С договор за три книги, който е най-опасен.“

„Не мога да помръдна — отговарям мислено. — Не мога да помръдна оттук. Изпаднал съм в пешеходна криза!“

Ала това не е вярно. Мога да ходя. Този път мога да се движа. Обзема ме радост. Най-сетне е настъпил дългоочакваният пробив. Казвам си: „Сега всичко ще се промени!“

Тръгвам по алеята към къщата, обгръща ме тръпчивият, но някак чист аромат на бор. Някои паднали клони прескачам, други изритвам встрани. Вдигам ръка да отметна влажния кичур коса от челото си и виждам малката драскотина над кокалчетата. Спирам и любопитно я оглеждам.

„Не си губи времето — отново се обажда въображаемият глас. — Ела тук и се захвани с писане на книга.“

„Не мога да пиша — отговарям. — Приключих с този етап. Остават ми още четирийсет години живот.“

„Не е вярно — казва гласът и от неумолимия му тон ме побиват тръпки. — Беше изпаднал в пешеходна, не в творческа криза, която вече премина. Побързай и ела при мен.“

„Страхувам се“ — прошепвам.

„От какво?“

„Ами ако госпожа Данвърс 7 7 Икономката госпожа Данвърс е героиня от „Ребека“, която е фанатично предана на мъртвата си господарка и ненавижда заместничката й. — Б. пр. е там?“

Гласът не ми отговаря. Знаех, че не се боя от икономката на Ребека — тя е само литературна героиня, нищо повече от торба с кости. Отново тръгвам по алеята. Изглежда, нямам избор, но с всяка стъпка страхът ми нараства и когато съм на половината път от издигащата се в полумрака къща, ужасът е проникнал чак до мозъка на костите ми. Усещам, че нещо не е наред, че нещо се е променило.

„Ще побегна — казвам си. — Ще побегна обратно по алеята, също като човечето-курабийка от приказката, ако се наложи, ще тичам чак до Дери и кракът ми повече няма да стъпи тук.“

Ала чувам как нещо пъхти зад мен и в сгъстяващия се мрак отекват тежки стъпки. Съществото е излязло от гората и ме преследва. Чувствам, че наближава и знам, че ако се обърна и го видя, ще обезумея от ужас. Очите му са червени, движи се приведено и е гладно.

Къщата е единственото ми спасение.

Продължавам да вървя. Гъстите храсталаци се протягат към мен като алчни ръце. Под лунната светлина (по време на предишните ми сънища луната никога не беше изгрявала, може би защото се събуждах преди появяването й) шумолящите листа приличат на лица, разкривени от злобни усмивки. Виждам очи, които ми намигат. Взирам се в тъмните прозорци на къщата и знам, че като вляза в нея, токът ще е спрял, защото бурният вятър е скъсал електропроводите. Напразно ще натискам бутона за осветлението, докато нещо ме сграбчи за китката и ме завлече сред още по-дълбок мрак.

Вече съм изминал три четвърти от пътя. Виждам дървените стъпала към брега, виждам сала върху гладката водна повърхност — прилича на черен квадрат върху лунната пътека. Бил Дийн го е закотвил в езерото. Забелязвам нещо продълговато в края на алеята, точно пред площадката на входа. Никога досега не съм го виждал. Какво ли може да бъде?

Правя още две-три стъпки и получавам отговор на въпроса си. Това е ковчег, същият, за който Франк Арлин се бе пазарил, защото собственикът на погребалното бюро се бил опитвал да ме преметне. Това е ковчегът на Джо, който е преобърнат на една страна. Капакът му е открехнат и виждам, че е празен.

Иска ми се да изкрещя, да се обърна и да хукна обратно по алеята — ще рискувам да се сблъскам със съществото, което ме преследва. Но преди да побегна, задната врата на къщата се отваря и сред сгъстяващата се тъма изскача ужасяващо създание. Отначало ми се струва, че е човешко същество, после виждам, че не прилича на човек. Движи се приведено, разперило белите си, торбести ръце. Няма лице, но надава гърлен писък, подобен на крясъка на гмурец. Разбирам, че това е Джоана. Успяла е да излезе от ковчега, но не и да се освободи от мъртвешкия саван.

Господи, колко бързо се движи съществото! Не се носи във въздуха както си представяме, че се носят привиденията, а тичешком прекосява площадката и се втурва по алеята. Спотайвало се е в къщата по време на всичките ми сънища, в които се вцепенявах и не можех да се обърна към гората, а сега, когато вече се движа, ще ме хване. Разбира се, ще изкрещя, когато ме сграбчи с ръцете си, обвити с коприна, ще изкрещя, като подуша вонята на разядената му плът, в която са се загнездили червеи, и видя тъмните му очи пред тънкия саван. Ще изкрещя… но освен гмурците няма кой да ме чуе. Отново съм се озовал в Мандерлей и този път завинаги ще остана тук.