Стивън Кинг - Торба с кости

Обвитото в бял саван същество нададе писък и посегна да ме хване. Събудих се на пода в спалнята, крещях с дрезгав глас и непрекъснато удрях главата си в нещо. Колко ли време измина, преди да осъзная, че вече не сънувам, че не се намирам в „Сара Лафс“? Колко ли време измина, преди да разбера, че насън съм паднал от леглото, пълзешком съм прекосил спалнята, а сега стоя на четири крака в ъгъла и непрекъснато блъскам главата си в стената, като душевноболен в лудница?

Нямах представа, тъй като електронният часовник върху нощното шкафче бе спрял със спирането на тока. Зная, че отначало се страхувах да помръдна, тъй като в ъгъла се чувствах на по-сигурно място, зная още, че дълго след като се събудих, бях подвластен на кошмарния сън (най-вече защото не можех да включа осветлението и да се освободя от магията). Страхувах се, че ако изпълзя от убежището си в ъгъла, съществото, обвито в мъртвешкия саван, с писък ще изскочи от банята, за да довърши започнатото. Треперех от студ, панталона на пижамата ми беше мокър — бях се напикал.

Клечах в ъгъла, задъхвах се и треперех, взирах се в мрака и се питах възможно ли е един кошмарен сън да отнеме разума ти. През онази мартенска нощ бях съвсем близо до отговора на този въпрос.

Най-накрая се осмелих да напусна безопасното място. Докато пълзях по пода, свалих мокрия панталон на пижамата и загубих ориентация. В продължение на пет (или може би на две) ужасяващи минути пълзях напред-назад в собствената си спалня, като се блъсках в мебелите и надавах стон, когато ръката, която протягах напосоки, се удряше в нещо. При всеки допир ми се струваше, че докосвам отвратителния призрак. Всички предмети ми изглеждаха непознати. Нямаше ги зелените цифри на електронния часовник, временно бях загубил способността да се ориентирам и спокойно можех да пълзя из някоя джамия в Адис Абеба.

Най-сетне се добрах до леглото. Изправих се, смъкнах калъфката на резервната възглавница и с нея избърсах слабините и бедрата си. После се пъхнах под завивката и треперейки, се заслушах в потракването на суграшицата по стъклата на прозорците.

До разсъмване не можах да заспя, а сънят не избледня, както се случва при събуждането. Лежах на моята половина от кревата и си спомнях ковчега, който бях видял на алеята — в появата му имаше абсурдна логика — Джо обичаше къщата и нейното привидение би обитавало тъкмо „Сара Лафс“. Но защо искаше да ме убие? Защо й е на моята Джо да ме убива? Нямах представа.

Занизаха се безкрайни часове, най-сетне мракът се разсея и на мястото му се възцариха сивкави сенки, сред които мебелите приличаха на безмълвни стражи, обгърнати от гъста мъгла. Почувствах се малко по-добре, страхът ме напусна. Реших да запаля печката в кухнята и да си приготвя силно кафе. Да забравя ужасното преживяване.

Стъпих на пода и понечих да отметна от челото си кичура влажна коса, ала като зърнах ръката си, се вцепених. Помислих, че сигурно съм се наранил, докато пълзях в мрака, опитвайки да се добера до леглото. На опакото на дланта точно над кокалчетата имаше драскотина.

Веднъж, когато бях шестнайсетгодишен, някакъв самолет премина звуковата бариера точно над мен. Вървях през гората и обмислях сюжета на един разказ, мислех си и че ще бъде върховно, ако някоя петъчна вечер Дорис Фурние се размекне и ми позволи да сваля гащичките й, докато се натискаме в колата ми, паркирана в края на Кашман Роуд.

Дотолкова бях потънал в размишленията си, че оглушителният гръм ме завари напълно неподготвен. Проснах се по корем на пътеката, обсипана с опадали листа, и запуших ушите си с длани, а сърцето лудо препускаше в гърдите ми — сигурен бях, че е ударил последният ми час (и че ще си умра девствен). Ужасът от това преживяване може да се сравни само с вледеняващия страх, предизвикан от последния от „поредицата“ сънища за Мандерлей.

Лежах на земята и очаквах края на света, а когато изминаха трийсетина секунди и нищо не се случи, осъзнах, че пилот на реактивен самолет от военната база в Бръсуик не с изчакал да се озове над океана, за да премине звуковата бариера. Божичко, кой би предположил, че шумът е толкова оглушителен?

Колебливо се изправих на крака и докато чаках сърцето ми да възстанови нормалния си ритъм, разбрах, че не съм единственото същество, което се е изплашило до смърт от внезапния трясък. За пръв път откакто се помнех, в горичката зад къщата ни в Праут Нек цареше мъртвешка тишина. Стоях неподвижно под слънчевите лъчи, в които танцуваха милиарди прашинки, и се ослушвах със затаен дъх. Не подозирах, че може да съществува такава тишина — дори през студените януарски дни в гората ехтяха гласове на птички и стъпки на животни.