Стивън Кинг - Торба с кости

— Не — отговорих. — Напоследък не се чувствам добре, Ралф.

— Да не си пипнал грип? Говори се, че пак върлува грипна епидемия.

— Не. Този път грипът ми се размина. Не страдам и от безсъние. — Казвах самата истина — вече не ми се явяваха сънищата за „Сара Лафс“, кошмарът не се беше повторил. — Само дето нямам настроение.

— Трябва да отидеш на почивка — отбеляза старецът и отпи от кафето си. Погледна ме отново, свъси вежди и остави чашата си: — Какво има. Нещо не е наред ли?

— Не… не — побързах да кажа и внезапно ми се прииска да чуя думата от моята уста, затова я повторих: — Почивка.

— Именно. — Ралф се усмихна. — Хората се нуждаят от почивка.

„Хората се нуждаят от почивка“ — старецът имаше право. Дори хора, които не можеха да си го позволят, отиваха на почивка. Заминаваха, когато почувстваха умора, когато се налагаше да сърбат онова, което са си надробили, когато им идваше до гуша да получават и да пръскат пари.

Разполагах с достатъчно средства за пътуване и можех да прекъсна работата си — каква работа, бе, шегобиец? — ала едва когато старецът, раздаващ курабийки по време на кръводарителска акция бе произнесъл вълшебната думичка, ми хрумна нещо, за което човек с висше образование като мен би трябвало веднага да се досети — не бях ходил на почивка, откакто няколко месеца преди да умре Джо, с нея бяхме пътували до Бермудските острови. Моята мелница вече не работеше, но упорито отказвах да я изоставя. Едва през лятото, когато видях в „Нюз“ некролога на Ралф Робъртсън (той бе загинал, блъснат от кола), напълно осъзнах колко съм му задължен. Повярвайте, че съветът му ми подейства по-благотворно от чашата портокалов сок, която старецът всеки път ми подаваше, след като бях дал кръв.

Излязох от ресторанта, но не се прибрах у дома, а обиколих половината град, като притисках под мишница вестника с недовършената кръстословица. Крачех по улиците, докато премръзнах, въпреки че времето се беше позатоплило.

Съзнанието ми бе едновременно празно и изпълнено с мисли. Изпадах в подобно състояние винаги преди да започна да пиша книга и макар че от четири години не ми се бе случвало, усещането се върна така естествено, сякаш никога не ме беше напускало.

Как да го обясня най-точно? Да речем, че пред къщата ти е спрял огромен камион, а хамалите разтоварват разни предмети и ги складират в сутерена. Не виждаш какви са предметите, защото са грижливо опаковани, но знаеш какво представляват — мебели, вещи, всичко необходимо, за да се превърне празната къща в уютен дом, какъвто винаги си желал.

Когато хамалите се качват в камиона и той потегля, слизаш в сутерена и започваш да обикаляш просторното помещение (както аз обикалях из Дери, като се подхлъзвах по наклонените улици, защото подметките ми бяха изтъркани), като докосваш опакованите предмети. Може би това е канапе, а онова скрин. Няма значение, всичко е тук, носачите не са забравили нищо в камиона и макар че ще се наложи сам да носиш мебелите на горния етаж (и най-вероятно да получиш дископатия), се чувстваш въодушевен. Важното е, че всичко е доставено.

Този път се надявах с камиона да е пристигнало онова, което ми бе необходимо, ако възнамерявах да прекарам остатъка от живота си в „писателската“ зона. Огромните мъжаги учтиво бяха чукали на вратата на мазето и след като няколко месеца никой не им бе отворил, най-накрая бяха грабнали лостове и я бяха разбили. ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ, ДАНО НЕ СИ СЕ ИЗПЛАШИЛ ОТ ТРЯСЪКА. ИЗВИНЯВАЙ, ЗАДЕТО ТИ СЧУПИХМЕ ВРАТАТА!

Пет пари не давах за вратата, интересуваха ме мебелите.

Дали нещо се е повредило или е изчезнало? Едва ли. Моята задача бе да пренеса мебелите на горния етаж, да ги разопаковам и да ги поставя на местата им.

По пътя към къщи минах покрай „Шейд“ — киното, където се прожектираха архивни филми и което имаше голям успех въпреки (или поради) популярността на видеофилмите. През този месец в програмата бяха включени класически научнофантастични филми, заснети през петдесетте, но през април щяха да се прожектират само кинотворби с участието на Хъмфри Богарт — любимецът на Джо. Постоях няколко минути пред киното, взирайки се в един от рекламните афиши. Прибрах се вкъщи, отворих телефонния указател, избрах напосоки номера на някаква туристическа агенция и заявих на служителя, че искам да посетя Ки Ларго. „Навярно сте се объркали и имате предвид Ки Уест“ — каза той. „Не съм — отвърнах, — искам да отида в Ки Ларго, като във филма с Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. Направете ми резервация за три седмици.“ Внезапно ми хрумна нещо друго. Бях богат, необвързан и поне засега „пенсиониран“. Защо да остана само три седмици в онова райско кътче? „Направете ми резервация за шест седмици — казах на чиновника. — Искам да наема къщичка или нещо подобно.“ Човекът ме предупреди, че ще ми излезе доста солено, а аз отвърнах, че сумата няма значение. Когато се върна в Дери, пролетта ще е прогонила зимата.