Стивън Кинг - Торба с кости

Когато се свестих, установих, че лежа на пода. Станах, дезинфекцирах раната на челото си, приседнах на ръба на ваната и сведох глава между коленете си, докато замайването попремина. Навярно съм седял там петнайсетина минути и през този период от време стигнах до заключението, че ако не се случи чудо, писателската ми кариера е приключила. Като се научат, Харолд и Дебра може би ще изпаднат в истерия — той ще стене от мъка, а тя от разочарование, но какво биха могли да сторят? Да изпратят при мен издателската полиция или да ме заплашат с Гестапото към клуб „Книга на месеца“ ли?

Дори да бяха в състояние да го сторят, нямаше да постигнат резултат. Невъзможно е да изстискаш кръв от камъка, нали? Никога повече нямаше да напиша книга, освен ако като по чудо възвърнех способностите си. Често се питах:

„Какво ще се случи с мен, ако не преодолея творческата криза? Какво те очаква до края на живота ти, Майк? Да речем, че ти е писано да живееш още четирийсет години — представи си колко кръстословици ще решиш и колко уиски ще изпиеш. Но няма ли да се отегчиш? Няма ли да ти липсва работата?“

Прогоних мъчителните мисли и се упрекнах, задето съм се закахърил какво ще се случи след четирийсет години. Майната му на бъдещето, важното е някак да преживея до края на 1998 година.

Като усетих, че съм възвърнал самообладанието си, отидох в кабинета и без да поглеждам компютъра, натиснах бутона за изключване, без да ме е грижа, че по този начин има опасност да изтрия програмата… което при дадените обстоятелства едва ли имаше значение.

През нощта отново сънувах, че вървя сред здрача по Алея 42, която води към „Сара Лафс“; отново помолих Вечерницата да изпълни желанието ми, докато слушах крясъците на гмурците, и пак усетих, че в гората зад мен се крие някакво ужасно същество, което този път сякаш бе по-близо. Коледната ми ваканция беше свършила.

Зимата беше студена, често валеше сняг, а през февруари избухна грипна епидемия, която намали числеността на възрастните хора в Дери. Отнасяше ги един по един, както ураганният вятър поваля изсъхналите дървета. Като по чудо не се разболях, дори нямах хрема през дългите зимни месеци.

През март отпътувах със самолет за Провидънс и участвах в прочутото състезание на Уил Уенг за решаване на кръстословици. Класирах се на четвърто място и получих награда от петдесет долара. Не осребрих чека, а го поставих в рамка и го окачих в дневната. Едно време бях подредил повечето Доказателства за победите ми (определението беше измислено от Джо; едва сега осъзнавах, че повечето хитроумни фрази са плод на нейната фантазия) по стените на кабинета, но през март 1998 година почти не влизах там. Ако ми хрумнеше да съставя или да реша сложна кръстословица, седях на масата в кухнята и използвах лаптопа.

Спомням си как един ден отворих основното меню, сетне насочих стрелката към добрата ми стара приятелка — програмата Word 6.

Не усетих безпомощната ярост, каквато неизменно изпитвах, след като бях завършил „Далеч от върха“, само тъга и копнеж. Докато се взирах в иконката, изведнъж ми се стори, че гледам някоя от снимките на Джо, които носех в портфейла си. Често си казвах, че съм готов да продам душата си на дявола, за да върна съпругата си… а през онзи мартенски ден си помислих, че бих продал душата си за възможността отново да съчинявам романи.

„Тогава опитай — прошепна ми въображаем глас. — Може би нещо се е променило.“

Ала прекрасно знаех, че няма промяна. Ето защо вместо да отворя програмата, я „запратих в кошчето за отпадъци“. Сбогом, стара приятелко.

Дебра Уейнсток често се обаждаше по телефона и ми съобщаваше предимно добри новини. В началото на март ме уведоми, че „Обещанието на Хелън“ е избрана от литературната гилдия за „книга на месец август“, заедно с новия съдебен трилър на Стив Мартини, чиито романи почти винаги заемаха между осмо и петнайсето място в класацията на „Таймс“. Осведоми ме още, че и британският ми издател харесал „Хелън“ и заявил, че това е книгата, с която ще пробия в Англия (до този момент романите ми не се радваха на особена популярност сред читателите в островната страна).

— Тази книга показва промяна в стила ти — отбеляза Дебра. — Съгласен ли си?

— Имаш право — отвърнах и се запитах как ли би реагирала, ако й кажа, че „новаторският“ ми роман е написан преди близо дванайсет години.

— В нея се долавя… как да го нарека… някаква зрелост.

— Благодаря.