Стивън Кинг - Торба с кости

Понечих да откажа. Само това ми липсваше: да бъда заобиколен от шумни ирландци, които се наливат с уиски и циврят за Джо, докато поне две дузини сополиви бебета пълзят наоколо, но останах безкрайно изненадан, като се чух да казвам, че приемам поканата. По гласа на Франк разбрах, че също е изненадан, но и искрено зарадван.

— Прекрасно! — възкликна. — Кога ще пристигнеш?

Стоях до телефона в антрето, от обувките ми се стичаше разтопен сняг и образуваше локвички, а през отворената врата виждах дневната, където нямаше украсена елха. Не бях купувал коледно дръвче, откакто съпругата ми почина. Помещението изглеждаше отблъскващо и прекалено голямо… досущ като ледена пързалка, обзаведена с мебели в стил, характерен за началото на века.

— Тъкмо се прибирам — казах в слушалката. — Трябваше да свърша куп неща. Знаеш ли какво, ще сложа в чантата си няколко смени бельо, ще седна зад волана и ще потегля към дома ти.

— Супер! — заяви Франк, без да се поколебае нито за миг. — Ще прекараме спокойна ергенска вечер преди пристигането на хуните. Ще ти налея питие веднага щом затворя телефона.

— В такъв случай май трябва да побързам — отвърнах.

Безсъмнено това бе най-щастливата ми Коледа след смъртта на Джоана… ако изобщо бях в състояние да се почувствам щастлив. В продължение на четири дни бях почетен член на фамилията Арлин. Пих прекалено много, вдигах тост в памет на Джо прекалено често, ала нещо ми подсказваше, че тя не би се разсърдила, ако знае какво правя. Две бебета повърнаха на скута ми, някакво куче се вмъкна в леглото ми посред нощ, а вечерта след Коледния празник балдъзата на Ники Арлин ми се пусна, когато ме завари да си приготовлявам сандвич с пуешко месо. Целунах я, защото очевидно го искаше и защото смело (може би „палаво“ е по-подходящата дума) за миг ме докосна там, където близо четири години бе пипала само моята ръка. Поведението й ме шокира, същевременно изпитах странно удоволствие.

Помежду ни не се случи нищо повече — едва ли би могло, тъй като къщата беше пълна с представители на фамилията Арлин, а Сузи Донахю още не беше официално разведена — ала реших, че е време да си тръгна… освен ако не искам да подкарам с бясна скорост по тясна улица, при което приключението със сигурност ще завърши с удар във висока стена. На двайсет и седми си събрах багажа (бях много доволен, че съм приел поканата) и на сбогуване сърдечно прегърнах Франк. Цели четири дни не се бях сещал за празния сейф във „Фиделити Юниън“ и четири нощи бях спал, без да сънувам кошмари. Понякога за малко се събуждах, тъй като стомахът ми се бунтуваше от преяждането или главата ми се пръскаше от огромните количества алкохол, които бях изпил, но не се сепвах посреднощ от мисълта: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей!“ Върнах се в Дери отпочинал и ободрен.

Първият ден на 1998 беше студен, ала ясен, а притихналите заснежени улици изглеждаха необикновено красиви. Взех душ, сетне застанах до прозореца в спалнята и се загледах навън, докато отпивах от кафето си. Ненадейно ме осени мисълта (беше толкова логична, като простичките истини, че „горе“ означава това, което е над теб, а „долу“ — онова под теб), че съм преодолял творческата криза. Започваше нова година, нещо се бе променило, и вече можех да пиша, стига да пожелая. Бремето бе паднало от плещите ми.

Отидох в кабинета, седнах пред компютъра и го включих. Не усетих сърцебиене, не се изпотих, дланите ми не се сковаха от студ. Щом се появи менюто, избрах иконката със старата ми приятелка — програмата Word 6. Ала щом на монитора се появи картинката, изобразяваща писалка и папирус, внезапно се задуших, все едно гигантски стоманени длани притискаха гръдния ми кош.

Отблъснах от бюрото въртящия се стол, като се задавях и истерично дърпах яката на полото си. Столът внезапно престана да се движи, тъй като се натъкна на килимчето, което Джо бе купила малко преди да умре, а аз политнах назад. Главата ми изкънтя при удара в пода, свитки ми излязоха от очите. Имах късмет, че не припаднах, но най-хубавото бе, че се бях озовал на земята. Ако само се бях отдръпнал от бюрото и продължавах да гледам картината с навития пергамент и ужасяващо празния екран, който щеше да я последва, сигурно щях да умра от задушаване.

Олюлявайки се, успях да се изправя и с радост установих, че все още дишам. Гърлото ми сякаш се беше стеснило и бе с диаметъра на сламка, при всяко вдишване дочувах странен писклив звук, но най-важното бе, че дишам. Изтичах в банята и повърнах с такава сила, че течността изпръска огледалото. Причерня ми, краката ми се подкосиха. Този път пострада челото ми, което ударих в ръба на умивалника. Тилът ми не кървеше (след няколко часа там вече се мъдреше голяма цицина), но от раната на челото ми потече кръв. После там се появи и грозна синина, а когато познатите ме разпитваха как съм пострадал, лъжех на поразия: обяснявах как посред нощ съм отишъл в тоалетната, без да включвам осветлението, и съм се блъснал във вратата. Колко глупаво от моя страна, случилото се ще ми е като обица на ухото!