Езерото, намиращо се недалеч от къщата, блести под лъчите на залязващото слънце. Виждам, че алеята е обсипана с борови иглички и тук-там са паднали сухи клони. Храстите от двете й страни се протягат един към друг над тясната ивица пространство, което ги разделя. Ако пътувате с кола, клоните ще я издраскат, ще чуете неприятен стържещ звук. Поглеждам надолу и виждам, че дървените трупи, от които е изградена централната постройка, са обрасли с мъх, а три слънчогледа са прорасли през дъските на малката площадка пред къщата. Гледката не създава впечатление за занемареност, а за забрава.
Полъхва хладен ветрец и внезапно осъзнавам, че съм плувнал в пот. Долавям уханието на бор — едновременно тръпчиво и чисто — и едва доловимата, но натрапчива миризма на езерото. Дарк Скор е сред най-чистите и най-дълбоките езера в Мейн. Мари Хингърман ни разказа, че през трийсетте се е простирало върху още по-голяма площ, сетне притежателите на електрическата компания, работещи съвместно със собствениците на фабриките и предприятията за дървопреработване в Рамфорд получили разрешително за изграждане на язовир на река Геса. Мари ни показа фотографии, на които бяха заснети седнали в лодки дами с бели рокли и костюмирани господа. Обясни ни, че снимките били от времето на Първата световна война и посочи една от младите жени, вдигнала гребло, от което капеше вода:
— Това е майка ми, а човекът, когото заплашва с веслото, е баща ми.
Чувам скръбните писъци на гмурците. Вечерницата вече блещука сред притъмнялото небе. Помислих си: „На небето първата звезда сияе, дано се сбъдне онова, за което мечтая“… насън винаги си пожелавам да бъда заедно с Джоана.
Опитвам да тръгна надолу по алеята. Разбира се, че ще го направя. Това е моята къща, нали? Къде другаде да отида, когато се спуска мрак и тихото шумолене в гъсталаците става някак заплашително? Къде другаде мога да отида? Прозорците са тъмни и внезапно чувствам страх да вляза сам в къщата (ами ако „Сара“ ме мрази, задето съм я изоставил толкова дълго време, ако ми се сърди?), но трябва да го сторя. Ако електричеството е изключено, ще използвам някоя от газените лампи, които държим в килера.
Само че не мога да помръдна. Краката ми отказват да се движат, сякаш тялото ми знае някаква свързана с къщата тайна, която не е известна на съзнанието ми. Отново полъхва студен ветрец, от който ме побиват тръпки, започвам да се питам какво съм правил, че да се изпотя. Бягал ли съм? И ако е вярно, към какво? Или от какво?
Косата ми също е влажна от потта и е прилепнала към челото ми като компрес. Вдигам ръка да я отметна и забелязвам прясна драскотина на опакото на дланта, точно над кокалчетата. Понякога драскотината е на лявата, друг път на дясната ръка. Казвам си: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Винаги ми хрумва една и съща мисъл: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Сякаш са създадени от въображението на писател… но може би в сънищата си всеки от нас е писател. Кой знае? Та нали няма начин да се провери.
„Сара Лафс“ вече е като огромна черна купчина в мрака; внезапно разбирам, че не желая да вляза в къщата. Приучил съм съзнанието си на неподчинение и си представям какви ли не страхотии, които ме очакват в „Сара“. Може би заразен с бяс бобър се е притаил в ъгъла на кухнята. Или пък в банята има прилепи — ако ги обезпокоя, с писък ще полетят около главата ми, а крилете им ще докосват лицето ми, което е изкривено от ужас. А може би ме дебнат прочутите Същества от друга галактика, създадени от Уилям Денброу, които са се скрили под верандата и ме наблюдават с блестящите си, гноясали очички.
— Не бива повече да стърча тук — изричам гласно, но краката отказват да ми се подчинят и по всичко изглежда, че по неволя ще остана като прикован на мястото, където се съединяват Алея 42 и алеята, водеща към къщата.
Дочувам зад себе си шумолене, което не е предизвикано от невидими горски животинки (те вече са се прибрали в убежищата си), а от приближаващи се стъпки. Опитвам да се обърна, но дори това не мога да сторя и… и точно в този момент винаги се събуждах. Първо се обръщах, установявайки завръщането си в реалния свят, като доказвах на себе си, че тялото ми отново се подчинява на моето съзнание. Понякога — всъщност в повечето случаи — се улавям, че си мисля: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей“. Тръпки ме побиваха, усещането беше доста страшничко (не е ли страшно месеци наред да сънуваш едно и също, да разбираш, че подсъзнателно се опитваш да изкопаеш нещо, което упорито ти убягва?), но признавам, че дълбоко в себе си се наслаждавах на спокойствието на летния здрач, сред който неизменно се озовавах в съня си; наслаждавах се и на скръбта, и на предчувствието за надвиснала беда, които ме обземаха при събуждането ми. В съня се съдържаше екзотичен привкус, който липсваше в ежедневието ми, след като невидима ръка бе преградила пътя, извеждащ от въображението ми.
Читать дальше