Стивън Кинг - Тялото (Есен над детството)

Загрях, братко, мисли Чико.

За миг застава неподвижен, гледа смачкания чаршаф с петно от кръвта на момичето, сетне с едно бързо движение застила одеялата. Тук. Точно тук. Харесва ли ти това. Вирджиния? Как ти харесва тая работа? Обува панталоните си, високите си ботуши и взема пуловера.

Той вчесва на сухо косата си пред огледалото, когато тя се връща от банята. Изглежда елегантно. Мекият й корем не се подава под жилетката. Тя поглежда към леглото, пипва го оттук-оттам и то вече е оправено, вместо просто застлано.

— Добре — казва Чико.

Тя се засмива малко смутено и пуска кичур коса край ухото си. Жестът е предизвикателен и трогателен.

— Да вървим — казва той.

На излизане минават по коридора и през дневната. Джейн спира пред цветната студийна снимка върху телевизора. На нея са баща му, Вирджиния, Джони на гимназиална възраст, Чико — ученик в началното училище, и невръстният Били. На снимката Джони държи Били. Всички са със застинали каменни усмивки, всички, освен Вирджиния, която е със сънено, непроницаемо лице. Тази снимка, спомня си Чико, е направена няма и месец след като баща му се ожени за кучката.

— Това баща ти и майка ти ли са?

— Това е баща ми — отговаря Чико. — Тя е Вирджиния, мащехата ми. Хайде!

— Още ли е толкова хубава? — пита Джейн, като си взема палтото и подава на Чико винтягата му.

— Струва ми се, че моят старец мисли така — казва Чико.

Те излизат през гаража. Това е влажно и неприветливо място — вятърът минава през цепнатините на жалките му стени. Тук има куп стари износени гуми, тук е старият съвсем разнебитен велосипед на Джони, който Чико наследи на десетгодишна възраст, камара детективски списания, бутилки от Пепси за връщане, мръсен двигателен блок, оранжева щайга, пълна с евтини книги, стара репродукция, на която един кон стои на прашна зелена трева.

Чико й помага да продължи пътя си навън. Дъждът продължава да вали с отчайващо постоянство. Старият Седан на Чико, спрял в локва на автомобилната пътека, представлява тъжна гледка. Макар и без мотор, с полиетиленово платно на мястото на предното стъкло, Доджа на Джони изглежда далеч по-елегантен. Колата на Чико е Буик. Боята е олющена, а цялата кола е изпъстрена с ръждиви петна. Предната седалка е тапицирана с кафяво войнишко одеяло. На голяма табелка върху козирката за слънце пише: „АЗ ГО ИСКАМ ВСЕКИ ДЕН“. На задната седалка е захвърлен ръждясал стартер. Ако някога спре да вали, той ще го махне, мисли си, и може би ще го сложи в Доджа. А може и да не го сложи.

Буикът миришеше на плесен и стартерът дълго вие, преди двигателят да запали.

— От акумулатора ли е? — пита тя.

— От проклетия дъжд, предполагам.

Той излиза на заден ход на шосето, включва чистачките и изчаква за миг, гледайки към къщата. Тя има неприятен воднист цвят. Сайвантът се издава напред като някоя съборетина от парцали, стара хартия и голи дъски.

Радиото гърми и Чико веднага го затваря. Зад челото му започва неделното следобедно главоболие. Те минават край Грейндж Хол, зданието на доброволците-пожарникари и магазина на Броуни. Колата на Сали Морисън — Т-Бърд, е паркирана до помпата на Броуни и Чико вдига ръка да я поздрави, когато завива на стария Люистън Роуд.

— Коя е тази?

— Сали Морисън.

— Хубава жена. — Казва го съвсем безразлично.

Той посяга за цигарите си.

— Два пъти е омъжвана, два пъти разведена. Сега е градска кофа, ако може да се вярва на половината приказки в този лайнян малък град.

— Изглежда млада.

— Млада е.

— Бил ли си някога…

Той плъзва ръка по крака й и се усмихва.

— Не. Може би брат ми, но не и аз. Макар че харесвах Сали. Получава издръжка, има голяма бяла кола Бърд и не й пука от хорски приказки.

Това започва да прилича на дълго пътуване. Вдясно Андроскогин изглежда сив и навъсен. Целият лед по него вече се е стопил. Джейн е спокойна и замислена. Единственият звук е постоянното чукане на чистачките по стъклото. Когато колата минава през ниските места, там от земята се надигат изпарения, които на сутринта ще изпълзят от тези дерета и ще надвиснат над целия Ривър Роуд.

Те навлизат в Обърн, Чико дава мигач и завива по Майнот Авеню. Четирите платна са почти празни и всички къщи от предградието сякаш са опаковани. Те виждат момче в жълт найлонов дъждобран, минаващо по пътеката за пешеходци, което внимателно стъпва по камъните.

— Давай, човече — тихо казва Чико.

— Какво? — пита Джейн.

— Нищо, бейби. Спи си.