Стивън Кинг - Тялото (Есен над детството)

— Какво има?

Той се обръща към нея. Очите й поглеждат към члена му и той веднага се вдига нагоре. Отдръпва ръце, за да се прикрие и ги отпуска надолу от двете си страни. Косата й е черна, а кожата — снежнобяла, с цвят на крем. Гърдите и са стегнати, а коремът може би малко мек. Трябва само да помни, мисли си Чико, че това не е кино.

— Джейн?

— Какво?

Той усеща, че е готов. Не започва, а вече е готов.

— Всичко е наред — казва той. — Ние сме приятели. — Той я оглежда бавно и я обсипва с ласки. Когато я поглежда отново в лицето, то е порозовяло.

— Може ли да те гледам?

— Аз… не. Не, Чико.

Тя се връща назад, затваря очи, сяда на леглото и ляга на гръб с разтворени крака. Той я вижда цялата. Мускулите й, нейните мускули от вътрешната страна на бедрата потрепват неволно и внезапно бледорозовата перла на нейната вагина го възбужда повече от щръкналите й гърди. Възбудата го разтърсва като малък клоун на конци. Любовта може да е божествена, както казват поетите, мисли си той, но сексът е клоунът Бозо, който се дърпа от конци. Как може жена да гледа възбуден член, без да избухне в див смях?

Дъждът чука по покрива, по прозореца, по картонената кръпка, затуляща долната му част. Той слага ръце на гърдите й, така за миг прилича на римски артист, готов да изрече репликата си. Ръката му е студена. Той я плъзва отстрани по тялото й.

— Отвори очи. Казах ти, ние сме приятели.

Тя ги отваря покорно и го гледа. Очите й стават виолетови. Водата, която се стича по стъклото, хвърля трептящи линии върху лицето, шията и гърдите й. Както е легнала на леглото, коремът й се Стяга. В този момент тя е съвършена.

— О! — прошепва тя. — О, Чико, чувствам се толкова странно !

Тя потръпва. Пръстите на краката й се свиват ненадейно. Той вижда петите й. Те са розови.

— Чико! Чико!

Той пристъпва към нея. Тялото й трепери, очите и са широко отворени. Тя казва нещо, само една дума, но той не разбира какво е това. Не е време за питане. Той коленичи за миг пред нея, загледан в тавана, смръщен и съсредоточен, и докосва краката й малко над коленете. Той прави движение напред. Отдръпването е съвсем леко, фантастично. Изчаква малко по-дълго.

Единственият звук иде от едва чутото тиктакане на будилника на нощното шкафче, стъпил с месинговите си крачета на куп комикси. Дишането й става все по-бързо. Мускулите й се стягат леко, когато той се движи напред и назад. Те започват. Това е най-хубавия миг. Навън дъждът разяжда снега.

След половин час Чико я разтърсва и я буди от леката дрямка.

— Да се поразмърдаме — казва. — Татко и Вирджиния ще се върнат вкъщи всеки момент.

Тя поглежда ръчния си часовник и сяда. Този път не прави опит да се прикрива. Целият й вид — говорът на нейното тяло — е променен. Не е станала по-зряла, макар да вярва в това, не е научила нещо по-важно от завързване на връзки за обувки, ала видът й все пак е променен. Той кимва и тя му се усмихва плахо. Той посяга към цигарите на нощното шкафче. Докато тя си обува чорапогащника, в ума му нахлуват думите от една стара песен: „Играй, докато пробия, тъга… играй си номерата, тъга. Вържи ме, кенгуру“ на Ролф Харис. Той се усмихва. Джони често си пееше тази песен. Тя завършваше: „Когато умря, ощавихме му кожата, Клайд, сега тя виси на сайванта.“

Тя закача кукичките на сутиена си и започва да закопчава блузата си.

— Защо се усмихваш, Чико?

— Ей-така — казва той.

— Ще ми затвориш ли ципа?

Той отива при нея, все още гол, и затваря ципа й. Целува я по бузата.

— Отиди в банята и си оправи лицето — предлага той. — Само не се баби много, а?

Тя пресича грациозно стаята, а Чико я гледа и пуши. Тя е високо момиче, по-висока е от него, и трябва да наведе леко глава, когато минава през вратата на банята. Чико намира слипа си под леглото. Хвърля го в торбата за мръсно бельо, която виси от вътрешната страна на вратата в килера, изважда нов слип от скрина. Обува го и докато отива към леглото, той се подхлъзва и едва не пада върху светлото петно, свободно от картона.

— По дяволите — прошепва той сърдито.

Той оглежда стаята, която беше на Джони до смъртта му ( защо ли й казах, че е в армията, за бога , мисли си той малко смутен). Шпертплатовата стена е толкова тънка, че чува как нощем баща му и Вирджиния се блъскат в нея, а освен това не стига до тавана.

Подът е леко наклонен и вратата на стаята остава отворена само ако я залостиш, а ако забравиш, тя се затваря тихичко, преди още да си се обърнал. На отсрещната страна е залепен афиш от филма „Безгрижен пътешественик“ — „Двама мъже тръгват да търсят Америка и не могат да я открият никъде“. В стаята имаше повече живот, когато Джони живееше тук. Чико не знае как и защо, това е самата истина. Той знае много добре и още нещо. Знае, че понякога стаята му говори нощем. Понякога си мисли, че вратата на килера ще се отвори и Джони ще се появи с потъмняло, овъглено, сгърчено тяло; пожълтелите пломби на зъбите му са извадени като восък, който е бил разтопен и после е застинал. И Джони ще прошепне: Махай се от стаята ми. Чико. И ако пипнеш с пръст моя Додж, ще те убия. Загря ли?