Стивън Кинг: Тялото (Есен над детството)

Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.

Бях на дванайсет години, карах тринайсетата, когато за пръв път видях мъртво човешко същество. Това стана много отдавна — през 1960 година, макар понякога това събитие да не ми изглежда толкова далечно. Особено нощем, когато се будя от сънища, в които ледени парчета падат в отворените очи на мъртвия.

Имахме къща в клоните на голям бряст, който се извисяваше над едно запустяло място в Касъл Рок. Сега на това място се издига зданието на транспортна компания, а брястът е отсечен. Какво да се прави, прогрес. Къщата беше нещо като обществен клуб, макар че нямаше име. Ние, пет-шест момчета, постоянно се събирахме там, а още няколко идваха от дъжд на вятър. Пускахме ги, когато играехме карти и ни трябваше прясна кръв. Играехме на центове, десет цента беше максималното залагане. На блакджак удвояваш залога и имаш пет карти отдолу… утрояваш залога за шест карти отдолу, и Теди беше единственият достатъчно откачен, който правеше това.

За стени на къщата ни служеха дъски, домъкнати от сметището зад фирмата „Маккий, доставка на дървен и строителен материал“ на Карбайн Роуд.

Дъските бяха прогнили и пълни с дупки от чворове, които запушвахме с тоалетна хартия или хартиени кърпи. Покрива направихме от ръждясал лист ламарина, който задигнахме от бунището, като се оглеждахме на всички страни, докато го измъкнем, защото си знаехме, че кучето на собственика е истинско чудовище и яде деца. Същия ден открихме и една врата, покрита с истинска ръжда, искам да кажа, че ръждата беше необикновена . Когато и да погледнеш тази врата, тя приличаше на залез.

Освен дето играехме карти, клубът беше удобно място за пушене на цигари и за разглеждане на книги с жени. Имаше пет-шест очукани тенекиени пепелника, на дъното на които пишеше „Кемъл“, много вътрешни снимки, закачени на прогнилите стени, двайсет-трийсет тестета карти с подгънати краища. Теди ги беше взел от чичо си, който завеждаше книжарницата в Касъл Рок; когато един ден чичо му го попитал какво играем, Теди отговорил, че играем разни невинни игри, и чичото му казал, че това е добре.

Имахме комплект пластмасови чипове за покер и куп стари списания за четене „Мастър детектив“ , макар че в тях нямаше нищо страшно. Под пода бяхме направили и скривалище с размери 30 на 25 сантиметра, за да крием повечето от тези неща в много редкия случай, че бащата на някое от момчетата си наумеше да огледа мястото. Когато валеше, вътре бяхме като в стоманен барабан от Ямайка… но през лятото не паднаха дъждове.

Това лято беше най-сухото и най-горещото от 1907 година насам — поне така твърдяха вестниците, и през оня петък преди Деня на Труда и началото на новата учебна година даже златникът се беше оклюмал, а канавките край пътя бяха пресъхнали и жалки. В градините нямаше плод, а големите фабрики за консервиране в Касъл Рок „Червено и бяло“ така си стояха и събираха прах. През това лято хората нямаше какво да пият, освен вино от глухарчета.

Сутринта на този петък Теди, Крис и аз бяхме в клуба, приказвахме си, че наближава училището, играехме карти и си разправяхме вицове за пътуващия търговец и френски анекдоти. Как можеш да познаеш, че французинът е в задния ти двор? Ами, кофите за боклук са празни и кучката Ти е бременна. Теди се правеше, че се е изчерпал, но пръв продължаваше всеки нов виц още щом чуеше началото, като сменяше французина с поляк.