Стивън Кинг: Теорията на Ел Ти за домашните любимци

Предполагам, че ако имах любим разказ от този сборник, това щеше да бъде „Ел Ти“. Доколкото си спомням, идеята за написването му дойде от рубриката „Скъпа Аби“, в която Аби изразяваше мнението, че домашният любимец е най-неподходящият подарък, който може да се направи. Това предполага, първо, че животното и новият му господар взаимно ще си допаднат; второ, че да го храниш два пъти дневно и да чистиш след него у дома и на улицата, е сбъднатата ти мечта. Ако не ме лъже паметта, Аби наричаше подаряването на домашни животни „върха на самонадеяността“. Според мен тук скъпата Аби се поизсилва. По случай четирийсетия ми рожден ден моята съпруга ми подари кутре от породата корджи и оттогава Марлоу — който вече е четиринайсетгодищен и само с едно око — е като член на семейството. През пет от тези години имахме и доста капризна сиамска котка на име Пърл. Докато наблюдавах как общуват Марлоу и Пърл — двамата проявяваха взаимно уважение, примесено с известна доза неприязън — ми хрумна идеята за разказ, в който двама съпрузи си разменят домашните любимци, които взаимно са си подарили. Направих го с лекота, при това много се забавлявах; всеки път, когато ме помолят да прочета на глас мой разказ, избирам именно този, приемайки, че разполагам с петдесетте минути, необходими за целта. Допада ми, че като го слушат, хората се смеят. Още повече ми допада неочакваната промяна в настроението към края — от смях към тъга и ужас. Заварва читателя неподготвен и така емоционалният заряд се повишава. За мен това е най-важното. Ще ми се, докато четете разказ, да ви накарам да се смеете или да плачете… или и двете едновременно. С други думи — желая сърцата ви. Ако пък целта ви е да научите нещо, запищете се я на курс, я в училище.

Моят приятел Ел Ти почти не споменава за изчезването на съпругата си, която може би е станала поредната жертва на Човека с брадвата, но обича да разправя как го е напуснала. Докато говори, от време на време позабелва очи, сякаш казва: „Преметна ме, момчета — направо ми скри топката.“ Понякога разказва историята на колегите, които седят на товарната платформа зад фабриката и обядват с каквото са си донесли от къщи; той също отхапва от сандвича, който сам си е приготвил — Лулубел вече я няма да се грижи за него. Неизменно разсмива слушателите с историята си, която неизменно завършва с „теорията на Ел Ти за домашните любимци“. Да му се не види, и аз неизменно се разсмивам. Историята наистина е смешна, дори ако знаеш как свършва… а никой от нас всъщност не знае края й.

— Напуснах работа в четири както обикновено — Подхваща Ел Ти — и както винаги се отбих в „Бърлогата на Дан“ да ударя една-две бири. Както обикновено поиграх на едноръкия бандит, после се прибрах вкъщи. Тъкмо тогава нещата престанаха да бъдат както обикновено. Като стане сутрин, човек хабер си няма колко ще се промени животът му, докато вечерта си легне. В Библията се казва: „Не знаеш нито, деня нито часа.“ Предполагам, че се отнася за настъпването на смъртта, обаче пасва и за всичко останало, приятели. За всичко на този свят. Никога не знаеш какво те очаква.

Когато завих по алеята, забелязах, че вратата на гаража е отворена, а малкото субаро, дето тя си го донесе като зестра, липсва, обаче отначало не ми направи особено впечатление. Тя непрекъснато юркаше колата — я до някоя разпродажба на употребявани вещи, я до друго място — и все оставяше отворена проклетата врата. Казвах й: „Лулу, ако ти стане навик, рано или късно някой ще се възползва. Ще се намъкне в гаража и ще свие например гребло или дървени въглища, може би даже електрическата косачка. Мама му стара, дори някой адвентист от седмия ден, току-що изкласил от духовното училище, ще открадне, ако изкушението е прекалено голямо, а да изкушаваш такива хора е ужасно, защото те са много по-чувствителни от нас.“ Тя все отговаряше: „Няма да се повтори, Ел Ти, най-малкото ще се постарая. Обещавам, скъпи.“ И наистина се поправяше, само от време на време като всеки грешник се връщаше към стария навик.

Паркирах встрани, та да вкара колата, като се върне, обаче затворих вратата на гаража. Влязох през задната врата и проверих пощенската кутия, която се оказа празна. Разните там пликове и рекламни листовки бяха върху кухненския плот, което означаваше, че е излязла след единайсет — той не идва преди десет часа. За пощальона ми е думата.

Луси стоеше до вратата и мяукаше по особения начин на сиамките — мяукането й ми харесва, намирам го симпатично, само че Лулу го мразеше, може би защото й напомняше плача на бебе, а тя не искаше да чуе за бебе. „Притрябвало ми е някакво плешиво маймунче“ — казваше.