Луси стоеше до вратата и мяукаше по особения начин на сиамките — мяукането й ми харесва, намирам го симпатично, само че Лулу го мразеше, може би защото й напомняше плача на бебе, а тя не искаше да чуе за бебе. „Притрябвало ми е някакво плешиво маймунче“ — казваше.
Това, че Луси ме чакаше на вратата, си беше съвсем в реда на нещата. Писаната адски си падаше по мен. И още си пада. Сега е двегодишна. Купихме я в началото на последната година от брака ни. Да не повярва човек, че Лулу я няма от цели дванайсет месеца и че с нея бяхме заедно три години. Обаче Лулубел беше от хората, дето правят силно впечатление. Беше родена за звезда. Винаги ми е напомняла за Лусил Бол1.
Като се замисля, затуй кръстих котката Луси, макар че по онова време не си давах сметка за това. Вероятно е била подсъзнателна асоциация. Щом влезеше в стаята — думата ми е за Лулубел, не за котката — сякаш грейваше светлина. Когато подобен човек си отиде, все не ти се вярва, че вече го няма, непрекъснато очакваш завръщането му…
* * *
Няколко думи за котката. Кръстихме я Луси, обаче Лулубел толкова я ненавиждаше, че я преименува на Скапалуси и прякорът си остана. Честно казано, писаната не беше откачена, само искаше да бъде обичана. Копнееше за обич повече от всеки домашен любимец, който съм притежавал през живота си, а те не са малко.
Но да не се отклоняваме от темата. Влязох вкъщи, взех котката и я погалих, а тя се покатери на рамото ми взе да мърка и да говори на сиамския си език. Прегледах пликовете върху кухненския плот, хвърлих в кошчето за смет съобщенията за неплатени сметки и отидох до хладилника да дам на писаната нещо за хапване. Винаги държа там отворена консервена кутия с храна за котки. Като чу шума от отгръщането на алуминиевото фолио, Луси се въодушеви и заби нокти в рамото ми. Котките са много умни, да го знаете от мен. Много по-умни са от кучетата. И в други отношения са по-различни от тях. Според мен светът не се разделя на мъже и жени, а на хора, които харесват котки, и други, които си падат по кучета. Случайно да е хрумвало на някого от вас, производители на консерви?
Лулу адски надигаше, задето оставям в хладилника отворена консерва с храна за котки; въпреки, че е покрита с алуминиево фолио; разправяше, че всички продукти имат вкус на прегоряла риба тон, само че по този въпрос бях непреклонен. Общо взето, отстъпвах за всичко, но по отношение на котешката храна с нокти и зъби отстоявах правата си. Пък и без това храната беше само поводът. Причината беше котката. Лулубел просто не я обичаше. Луси беше нейна котка, но тя не я обичаше.
Като се приближих до хладилника, видях бележка, затисната с един от магнитите, оформени като някакъв зеленчук. Беше от Лулубел. Доколкото си спомням, гласеше следното:
„Скъпи Ел Ти,
Напускам те, миличък. Когато четеш тази бележка, аз отдавна ще съм си отишла… освен ако не се върнеш рано вкъщи. Мисля, че няма такава опасност, защото откакто сме женени, нито веднъж не си се прибрал рано, но поне съм сигурна, че ще забележиш писмото ми почти веднага, понеже като се върнеш, не идваш да ме целунеш и да кажеш: «Здрасти, захарче, прибрах се», а тичаш до хладилника да извадиш гадната котешка консерва и да нахраниш Скапалуси. Така поне съм сигурна, че няма да получиш шок, като отидеш на горния етаж и видиш, че липсва картината ми «Последната вечеря на Елвис», че моята половина от дрешника е празна, и да си помислиш, че в къщата ни е влязъл крадец, дето си пада по женските дрехи (за разлика от някои други, които харесват само онова, което е под тях).
Вярно е, че понякога ме дразниш, скъпи, но все още те мисля за голяма симпатяга, затуй винаги ще си останеш моята сладка поничка, моята вкусна палачинка, независимо накъде ще ни отведат пътищата ни. Просто решех, че не съм родена за съпруга на човек, дето държи в хладилника консерва с котешка храна. Не мисли, че си виря носа и че лесно съм взела това решение. Миналата седмица дори телефонирах на горещата линия на медиумите, защото повече не издържах нощ подир нощ да лежа будна (и да слушам хъркането ти — братче, не искам да те засегна, ама вдигаш шум като цяла дъскорезница), откъдето ми продиктуваха следното: «Счупената лъжица може да стане вилица.» Отначало не разбрах посланието, ала не се предадох. Не съм умна като някои хора (или като някои, дето се мислят за умни), но не си оставям магарето в калта. Майка ми казваше, че най-добрата мелница мели бавно, обаче много ситно, та и аз заорах в проблема като мелничка за черен пипер в китайски ресторант, размишлявайки нощем, докато ти хъркаше и несъмнено на сън броеше колко свински зурли се побират в консервена кутия. Постепенно проумях колко мъдра е поговорката за счупената лъжица и вилицата. Нали разбираш, вилицата има зъбци, които са разделени, както ние с теб трябва да се разделим, ала същевременно те са прикрепени към една и съща дръжка. Същото се отнася и за нас. И двамата сме човешки същества, Ел Ти, които са способни на взаимна обич и уважение. Спомни си как се карахме заради Франк и Скапалуси, но все пак, общо взето, живеехме щастливо. Ала настъпи моментът да потърся късмета си далеч от теб и да погледна на живота от ъгъл, различен от твоя. Освен това ми е мъчно за мама.“
Читать дальше