Стивън Кинг: Теорията на Ел Ти за домашните любимци

(Не съм сигурен, че това наистина е съдържанието на писмото, което Ел Ти е намерил прикрепено на вратата на хладилника — струва ми се доста невероятно — но на този етап от историята мъжете вече се превиват от смях, пък и в интерес на истината от Лулубел можеше да се очаква тъкмо такова послание.)

„Ако обичаш не тръгвай след мен, Ел Ти. Въпреки че ще бъда при майка ми, а ти знаеш номера на телефона й, моля, не ме търси, а чакай аз да ти се обадя. Ще се свържа с теб, но междувременно трябва да обмисля това-онова и въпреки че доста съм напреднала, в главата ми още е пълна мъгла. Вероятно по-късно ще поискам развод и смятам за честно да те предупредя още сега. Не обичам да поддържам празни надежди, винаги се придържам на принципа «изплюй камъчето, пък да става каквото ще». Запомни, че всичките ми постъпки са продиктувани от любов, не от омраза и гняв. Не забравяй и онова, което ми бе казано, а сега ще споделя с теб — счупената лъжица може да бъде замаскирана вилица.

На това място, Ел ти замълчава, за да подчертае, че тя се е подписала с моминското си име, и отново изпълнява номера със забелените очи, патент на Ел Ти Деуит. После изрецитирва послеписа, прикрепен с лепенка към писмото:

„Взимам Франк, а на теб оставям Скапалуси. Предполагам, че това е и твоето желание.

Ако вилицата бе символ на семейство Деуит, то Скапалуси и Франк бяха другите й два зъбеца. Ако ли пък тя не съществуваше (според мен този брак повече приличаше на нож — от онези, опасните, с две остриета), Скапалуси и Франк отнова бяха олицетворение на противоречията между Ел Ти и Лулубел. Защо мисля така ли? Макар че Лулубел подари Франк на Ел Ти (по случай първата годишнина от сватбата им), а Ел Ти подари Луси, която скоро щеше да бъде наречена Скапалуси, на съпругата си(по случай втората годишнина от сватбата им), когато Лулубел се изнесе, двамата размениха домашните си любимци.

— Тя ми подари кучето, защото знаеше колко си падам по онова в сериала „Фрейзър“ — обяснява Ел Ти. — На тази порода им викат „териер“, ама не си спомням точно какъв. Беше нещо с Джак… Джак Спрат… Джак Робинсън… Джак Скапаняк? Сигурно ви се е случвало да не можете да се сетите за нещо, макар да е на върха на езика ви.

Някой от слушателите се обажда, че кучето във „Фрейзър“ е Джак Ръсел териер, при което Ел Ти одобрително кимва и възкликва:

— Именно! Разбира се! Точно така, братле! Франк беше Джак Ръсел териер. Но правичката да ви кажа, след час пак ще го забравя — ще бъде в главата ми обаче като нещо, което се е скрило зад висока скала. След час ще се питам: „Онова приятелче какъв каза, че е бил Франк Джак Хандъл териер… или май беше Джак Рабит. Сигурен съм, че беше нещо такова…“ И тъй нататък. Защо? Мисля си, че е заради силната ми омраза към онзи скапан дребосък. Онзи лаещ плъх. Онази космата машина за лайна. Намразих го още в мига, в който го видях. Така си е. Признавам го най-чистосърдечно и не се срамувам. Ще ви издам още една малка тайна — Франк изпитваше към мен същите чувства. Беше омраза от пръв поглед.

Нали знаете как някои хора обучават кучето да им носи пантофите. Франк не само отказваше да ми ги донесе, ами драйфаше в тях. Първия път си обух пантофа, без да подозирам нищо. Все едно стъпих в топла каша, която е станала на буци. Въпреки че не видях как точна се е случило, моята теория е, че малкият гадняр е стоял… не, дебнел е пред вратата на спалнята, а като ме е видял да идвам, се е вмъкнал вътре, издрайфал се е в десния ми пантоф, после се е пъхнал под леглото да ми гледа сеира. Досетих се как е станало, защото онази гадост още беше топла. Шибаното псе! Много им здраве на онези, дето твърдят, че кучето е най-добрият приятел на човека. Така бях побеснял, че му нахлузих каишката и го поведох към приюта за безстопанствени кучета, ама Лулу едва не припадна. Човек би си рекъл, че ме е заварила да правя на псето клизма с химически препарат.

— Ако заведеш Франк при бездомните кучета, заведи и мен! — каза ми и се разрева. — Мразиш го в червата, а за мен пет пари не даваш. За теб сме досадници, от които бързаш да се отървеш, и това е самата истина! — И продължи да ми пили все в същия дух.

— Той се издрайфа в пантофа ми — обясних.

— Кучето е повърнало в пантофа ти, а ти искаш да го убиеш, така ли? О, скъпи, да можеше да се чуеш!

— Ако стъпиш в пантоф, пълен с кучешко повръщано, друга песен ще запееш — изръмжах, защото вече започвах да побеснявам.

Обаче от опит знаех, че е безсмислено да вдигам скандал. Лулу винаги печели — ако примерно ти държиш попа, в нея е асото. Ако пък то е в теб, тя има коз. Освен това притежава способността да раздухва нещата. Ядосам ли се за нещо, тя побеснява. Побеснея ли, тя вдига армията под тревога и изстрелва всички самонасочващи се ракети. Хич не преувеличавам, да знаете — след нея остава само изпепелена земя. В повечето случаи не си струваше да я дърпам за опашката, защото последствията бяха ужасни. Само че всеки път го забравях.