Стивън Кинг: Теорията на Ел Ти за домашните любимци

Междувременно тя продължаваше да ми трие сол на главата:

— Божке, моето сладурче си е пъхнало нежното краче в малко кучешка плюнка и крехката му душа е наранена!

Опитах се да й обясня, че не е права, че не става въпрос за слюнка, защото слюнката не е на бучки, ама тя не ми даде и дума да издумам. Вече се беше навила и нямаше спиране, започваше поредната проповед.

— Ще ти кажа нещо, скъпи, дори в пантофа ти да е попаднала кучешка лига, не е болка за умиране. Вие, мъжете, направо ме убивате. Що поне веднъж не се поставиш на мое място? Що не се опиташ да бъдеш жена? Да отидеш посред нощ в тоалетната, а мъжът ти е вдигнал седалката и задникът ти да цопне в ледената вода. Малко нощно къпане, а? В повечето случаи господинът дори не е пуснал водата; мъжете сигурно си мислят, че феята на тоалетните идва след полунощ да почисти… Та, както казвах, сядаш в пикнята и ненадейно забелязваш, че отгоре на всичко си стъпила в локва от урина, направо джапаш в „лимонадата“, защото макар мъжете да си мислят, че винаги улучват в десетката с оная си работа, хич не са точни стрелци; и в пияно, и в трезво състояние първо заливат целия под на тоалетната, преди да пристъпят към главното занимание. Имам богат опит в това отношение, миличък — баща, четирима братя, един бивш съпруг, плюс четири гаджета, за които не смятам за необходимо да ти обяснявам — а ти си готов да изпратиш бедничкия Франк в газовата камера само защото малко негова слюнка е изтекла в пантофа ти.

— В кожения ми пантоф — подчертах, опитвайки се да запазя достойнството си. Единственото, което научих от съвместното ми съжителство с Лулу, да разбирам кога съм победен. А загубя ли, ставам адски смел и решителен. За нищо на света нямаше да й призная, макар да го знаех със сигурност, че псето нарочно се е изповръщало в пантофа ми, също както нарочно се изпикава върху бельото ми, ако преди работа забравя да го хвърля в коша за пране. Тя може да разхвърля сутиените и бикините си из цялата къща — всъщност тъкмо това правеше — но случеше ли се да оставя чорапите в някой ъгъл, гадното псе задължително ги препикаваше. Само че нямаше да й го кажа, защото щеше да ми запише час при психиатър. Щеше да го направи, макар да знаеше, че имам право . Защото това означаваше да приеме насериозно думите ми, а на нея не й се искаше. Разбирате ли, обичаше Франк, той също я обичаше. Бяха като Ромео и Жулиета.

Винаги, когато гледахме телевизия, Франк лягаше на пода до нея и отпускаше глава на обувката й. Можеше да остане в тази поза цяла нощ — от време на време отправяше на Лулу поглед, изпълнен с любов и обожание, а задникът му беше обърнат към мен, та да ме обгазява, когато му скимне. Да, обичаше я, тя също го обичаше. Защо ли? Един Бог знае. Мисля, че любовта е загадка за всички с изключение на поетите, а всеки нормален човек бъкел не разбира от писанията им. Според мен повечето от тях сами не проумяват стиховете си освен в редки случаи, когато се събудят и подушат миризмата на прясно сварено кафе.

Обаче не мога да си кривя душата — Лулубел не ми подари кучето с цел да стане нейна собственост. Знам, че някои хора го правят — например човек завежда съпругата си в Маями, защото му се иска да се разходи до там, или пък съпруга подарява на мъжа си бягаща пътечка, защото й се иска той да свали някой и друг килограм — но нашият случай не беше такъв. Отначало бяхме лудо влюбени един в друг; наистина бях луд по нея и залагам живота си, че и тя изпитваше същото. Подари ми кучето, защото винаги се заливах от смях, докато гледах песа във „Фрейзър“. Искаше да ми достави удоволствие, това е всичко. Не знаеше, че Франк ще си падне по нея или че тя ще го обикне, също както не подозираше, че псето ще ме намрази в червата и ще бъде най-щастливо, когато се издрайфа в пантофа ми или изгризе завесата откъм моята половина от леглото.

Ел Ти оглежда ухилените си слушатели, без самият той да се усмихне, само страдалчески забелва очи и те отново избухват в смях, защото краят на историята им е известен. Ако щете вярвайте, но и аз се засмивам, въпреки че знам за Човека с брадвата.

— Дотогава никой не ме беше мразил — продължава той. — Нито човек, нито животно, затова ми беше криво. Опитах се да се сприятеля с Франк — първо, заради самия себе си, второ, за да не обидя жената, която ми го подари — но ударих на камък. Възможно е и той да се е помъчил да се сприятели с мен… кой знае какво се върти в главата на едно куче, но нищо не излезе. Тъкмо тогава прочетох в една вестникарска рубрика — мисля, че беше „Скъпа Аби“, че домашният любимец е най-неподходящият подарък, който можеш да направиш на някого, и с две ръце подкрепих това мнение. Помислете — дори с животното взаимно да се харесате, какво означава подобен подарък? „Скъпи, приеми вълшебния ми дар — машина, която от едната страна яде, а от другата сере, и която ще работи има-няма петнайсет години, да ти е честита шибаната Коледа.“ Обаче в повечето случаи това ти хрумва после . Сещате ли се за какво говоря?