Стивън Кинг - Таен прозорец, тайна градина

Преди три години Морт беше публикувал разказ, наречен „Семейство Делакорт“. Обратният адрес на разказа на Шутър беше Деллакорт, щата Мисисипи. Той…

Той се втурна за енциклопедиите в кабинета си толкова бързо, че се хлъзна и едва не падна върху разбърканите страници, пръснати на пода. Извади тома с буквата М и най-после откри статията за Мисисипи. Проследи с пръст списъка от градове — той заемаше почти цяла страница — с напразна надежда.

Не.

Нямаше нито Делакорт, нито Деллакорт в Мисисипи.

Помисли си да погледне за Пъркинсбърг — града, в който Шутър беше казал, че е купил изданието с меки корици от „Всеки дава своята лепта“, преди да се качи на автобуса на „Грейхаунд“, но после просто затвори енциклопедията. Защо да се мъчи? Може би имаше Пъркинсбърг в Мисисипи, но и да имаше, това не би означавало нищо.

Името на писателя, който беше преподавал в курса, в който Морт се беше запознал с Джон Кинтнър, беше Ричард Пъркинс. Ето откъде беше дошло името.

„Да, но не си спомням нищо от това, така че как…?“

„О, Морт — проплака гласецът. — Ти си много болен. Ти си много болен човек.“

— Не съм съгласен — каза той отново, ужасен от треперещия си слаб глас, но какъв друг избор имаше? Не си ли беше мислил веднъж, че може би прави разни неща насън и предприема непоправими стъпки?

„Ти уби двама души — прошепна гласецът. — Уби Том, защото той знаеше, че този ден ти беше сам, уби и Грег, за да не може да разбере. Ако беше убил само Том, Грег щеше да повика полицията. А ти не би искал това, НЕ БИ МОГЪЛ да понесеш това. Поне докато не свърши докрай тази ужасна приказка, която разказваш. Ти имаше толкова болки, когато стана вчера. Толкова вдървен и с толкова болки. Но те не са били само от счупването на вратата на банята и разкъсването на завесата на душа, нали? Бил си доста по-зает. Трябвало е да се погрижиш за Том и Грег. И си бил прав за това как са се придвижвали колите им… но ТИ си бил този, който е тичал обратно до къщата на Том, за да вземеш буика, и ТИ си бил този, който се е обадил на Съни Тротс и се е престорил на Том. Човек, който просто е дошъл в града от Мисисипи, не би знаел, че Съни е малко глух, но ТИ го знаеш. Ти си ги убил, Морт, ти си УБИЛ тези мъже!“

— Не съм аз! — изкрещя той. — Всичко това е част от плана! Само част от игричката му! От игричката на въображението му! А аз не… не приемам…

„Престани“ — прошепна гласецът в главата му и Морт престана.

За миг настана пълна тишина и в двата свята — този в главата му и този извън нея.

А след малко гласецът тихо попита: „Защо го направи, Морт? Цялата тази сложна и кървава история? Шутър непрестанно твърдеше, че иска разказ, но НЯМА никакъв Шутър. Какво искаш ТИ, Морт? За какво създаде Джон Шутър?“

Тогава отвън се чу шум на кола, която идваше по алеята. Морт погледна часовника си и видя, че стрелките показват точно дванайсет. Искра от триумф и облекчение премина през него като пламък, който излиза от гърлото на комин. Че списанието е у него, но няма доказателство, вече нямаше значение. Можеше да умре щастлив, просто със знанието, че има Джон Шутър и че самият той не е отговорен за всички тези ужаси.

— Той е тук! — изкрещя радостно Морт и изскочи от кабинета. Диво размахаше ръце над главата си, дори леко подрипна, докато заобикаляше ъгъла и излизаше в хола.

Спря и погледна към алеята над полегатия капак на сандъка за боклук, където беше висяло приковано тялото на Бъмп. Ръцете му бавно се отпуснаха. Тъмен ужас надвисна над мозъка му. Не надвисна — спусна се, сякаш някаква безмилостна ръка дръпна щорите. Последното парче от мозайката попадна на мястото си. Преди минути в кабинета му се стори, че той може да е създал убиец във фантазията си, защото не му е стигнал кураж да се самоубие. Сега разбра, че Шутър беше казвал истината, когато му заяви, че никога няма да убие Морт.

Не беше въображаемото комби на Джон Шутър, а удобната малка „Субару“ на Ейми, която тъкмо спираше. Зад кормилото беше Ейми. Тя беше откраднала любовта му, а жена, която открадне любовта ти, когато любовта ти е наистина всичко, което имаш, не е никаква жена.

Въпреки това той я обичаше.

Шутър обаче я мразеше. Шутър искаше да я убие и да я зарови долу при езерото до Бъмп, където не след дълго тя щеше да стане загадка и за двамата.

— Върви си, Ейми — прошепна той с треперещ старчески глас. — Върви си, преди да е станало твърде късно.

Но Ейми излизаше от колата и когато затвори вратата след себе си, една ръка дръпна щорите в главата на Морт докрай и той потъна в мрак.