Стивън Кинг: Таен прозорец, тайна градина

— Не, мадам — изпъшка Шутър. Ръката му стисна глезена й. — Не, мадам. — Тя погледна през рамо и през разчорлената си коса видя, че с другата си ръка той измъква отвертката от пода. Черната му шапка с кръгла периферия се беше изкривила.

Той издърпа отвертката и я заби в десния й прасец.

Болката беше ужасна. Беше голяма колкото целия свят. Тя изпищя и се дръпна назад, като удари носа му и го счупи. Шутър изгрухтя и падна на една срана, хвана се за лицето, а Ейми се изправи на крака. Чу вой на жена. Звучеше като вой на куче под луната. Но май не беше куче. Май беше самата тя.

Шутър се изправяше. Долната част на лицето му се беше превърнала в кървава маска. Маската се пропука, показаха се разкривените предни зъби на Морт. Тя си спомни как беше целувала Морт — с език между тези зъби.

— Вълнуващо, нали? — каза той и се ухили. — Всичко е наред, мадам. Продължавай.

И се хвърли към нея.

Тя заотстъпва. Отвертката падна от прасеца й и се затъркаля по пода. Шутър я погледна, после отново се хвърли към Ейми, почти като на шега. Тя сграбчи един от столовете и го хвърли пред него. За миг те само се гледаха един друг над стола… и после той посегна към нея. Ейми отскочи.

— Стига съм се мотал с тебе — изпъшка той. Ейми се обърна и се втурна към вратата.

Той я последва веднага, удари я в гърба, а пръстите му се плъзнаха по яката й, опитаха се да се вкопчат в роклята й, да я хванат, после насмалко да затворят хватката си, която щеше да я притегли отново към него — завинаги.

Ейми се втурна покрай кухненския плот към задната врата. Дясната й обувка се изкриви и се изхлузи от крака й. Беше пълна с кръв. Шутър я следваше — пухтеше, от ноздрите му изскачаха кървави мехури, опитваше се да я хване.

Тя бутна мрежестата врата с ръце, после политна и падна по очи на прага, не можеше да си поеме въздух. Падна точно там, където Шутър беше оставил ръкописа. Претърколи се и го видя как идва. Сега той беше с голи ръце, но те изглеждаха достатъчни. Очите му бяха строги, отворени и ужасно мили под периферията на черната шапка.

— Съжалявам, госпожо — каза той.

— Рейни! — извика един глас. — Стой!

Тя се опита да се обърне, но не можа — вратът я болеше ужасно. Шутър изобщо не реагира. Просто идваше към нея.

— Рейни! Стой!

— Тук няма никакъв Рей… — започна Шутър и тогава в есенния въздух прозвуча отсечен изстрел. Шутър спря на място и погледна любопитно, почти небрежно, към гърдите си. Там имаше малка дупка. От нея не излизаше никаква кръв — поне засега, — но дупката беше там. Той сложи ръка върху нея, после я махна. Върху показалеца му имаше кървава точица. Той я изгледа. Просто точка — знак за край на изречението. Погледна го замислено. После пусна ръце и погледна Ейми.

— Мила… — почна той и се строполи до нея върху дъските на верандата.

Тя се претърколи, успя да се надигне на лакти, допълзя до него и захлипа.

— Морт? — изплака Ейми. — Морт? Моля те, Морт, кажи ми нещо!

Но той нямаше какво да й каже — след миг това чувство я изпълни цялата. Тя щеше да отхвърля простия факт на неговата смърт отново и отново през следващите няколко седмици и месеци, после щеше да се предаде, а после наново да осъзнае всичко. Той беше мъртъв. Той беше мъртъв. Беше полудял тук и сега беше мъртъв.

И той, и този, който беше в него накрая.

Тя сложи ръка на гърдите му и заплака, а когато някой застана зад нея и сложи успокояваща ръка на рамото й, Ейми изобщо не се обърна.

Около три месеца след събитията при Ташморското езеро Тед и Ейми Милнър дойдоха да видят човека, който беше застрелял първия съпруг на Ейми — известния писател Мортън Рейни.

Бяха се видели с този човек един път през тези три месеца — на следствието в съда, но то беше формална необходимост и тогава Ейми не пожела да говори с него лично. Не и на съда. Беше благодарна, че той беше спасил живота й… но Морт беше неин съпруг и тя го беше обичала много години, и дълбоко в сърцето си чувстваше, че пръстът на Фред Еванс не беше единственият, който беше дръпнал спусъка.

Във всеки случай тя подозираше, че след време щяха да се срещнат, за да може да си изясни случилото се. Времето можеше да бъде година или две, а може би дори три. Но се случиха неща, които я накараха да действа по-бързо. Беше се надявала, че Тед ще я пусне да дойде в Ню Йорк сама, но той беше неотстъпчив. Особено след последния път, когато я беше пуснал да отиде сама на Ташморското езеро.

Онзи път тя за малко не беше убита.