Стивън Кинг: Таен прозорец, тайна градина

Ейми малко рязко натърти, че Тед едва ли я е „пуснал“, защото, първо, тя не му била казала, че тръгва, но Тед само сви рамене. И така те заедно отидоха в Ню Йорк, заедно се качиха на петдесет и третия етаж на един голям небостъргач и заедно бяха въведени в малката стаичка на канцелариите на Обединената застрахователна компания, която Фред Еванс наричаше „дом“ през работните си дни… освен ако не беше на разследване, разбира се.

Тя седна в най-далечния възможен ъгъл и въпреки че в канцелариите беше доста топло, не свали шала, с който беше увита.

Еванс говореше бавно и внимателно — почти й приличаше на провинциалния доктор, който я беше лекувал като дете — и това й харесваше. „Но има нещо, което той никога няма да разбере — помисли си тя. — Аз може да събера всичките си сили, за да му го кажа, и той ще кимне, но неговото кимване не би означавало, че ми вярва. Той знае, че за мен винаги ще си остане човекът, който застреля Морт и ме видя как плача върху гърдите на Морт, докато дойде линейката, а един от санитарите ми направи инжекция, преди да го оставя. А това, което няма да разбере, е, че въпреки всичко ми харесва.“

Еванс звънна на някаква жена в приемната и тя им донесе три големи, димящи чаши чай. Отвън беше януари, вятърът беше силен, а температурата — ниска. Ейми помисли с кратък копнеж как ли е сега в Ташмор — езерото е замръзнало съвсем и убийственият вятър вдига дълги, призрачни вихрушки от ситен сняг над леда. После умът й направи някаква неясна, но неприятна асоциация и тя вида как Морт пада на пода, видя как пакетът „Пал Мал“ се плъзга по дъските. Потрепери и краткото й чувство на копнеж напълно се разсея.

— Добре ли сте, госпожо Милнър? — попита Еванс.

Тя кимна.

Като се мръщеше дълбокомислено и си играеше с лулата си, Тед каза:

— Жена ми желае да чуе всичко, което знаете за случилото се, господин Еванс. Отначало се опитах да я разубедя, но после стигнах до мисълта, че може би това е добре. Оттогава тя има лоши сънища…

— Естествено — каза Еванс, без да го игнорира съвсем но всъщност говореше само на Ейми. — Предполагам, че ще ги имате още дълго. Аз също имах сънища. Никога преди не бях убивал човек. — Направи пауза, после добави: — Виетнам ми се размина с една-две години.

Ейми му се усмихна. Едва-едва, но все пак се усмихна.

— Тя чу всичко това на следствието — продължи Тед, — но искаше да го чуе отново, от вас, и без правната част.

— Разбирам — каза Еванс и посочи лулата. — Можете да я запалите, ако желаете.

Тед я погледна, после бързо я пусна в джоба на сакото си, сякаш малко се срамуваше от нея.

— Всъщност опитвам се да се откажа.

Еванс погледна Ейми.

— За какво ви е всичко това? — попита той със същия мил, приятен глас. — Или, по-точно, за какво си мислите, че ви трябва?

— Не знам. — Гласът й беше нисък и съсредоточен. — Но ние бяхме в Ташмор преди три седмици — Тед и аз, да почистим къщата. Предлагаме я за продажба. И нещо се случи. Всъщност две неща. — Тя погледна към съпруга си и отново пусна бледата си усмивка. — Тед знае, че нещо се случи, защото точно тогава влязох във връзка с вас и уредих тази среща. Но той не знае какво и се боя, че не е съгласен с мен. И може би има право да не е съгласен.

Тед Милнър не отрече, че не е съгласен с Ейми. Ръката му се прокрадна към джоба му, хвана лулата, после отново я пусна.

— Но тези две неща — те свързани ли са с това, което се случи в къщата ви на езерото през октомври?

— Не знам. Господин Еванс… какво всъщност се случи? Какво знаете вие!

— Е — каза той, облегна се на стола си и отпи от чашата си, — ако сте дошли с надеждата да получите всички отговори, ще бъдете жестоко разочаровани. Мога да ви кажа за пожара, но за причините, поради които съпругът ви е направил това… вие вероятно можете да запълните повече празнини, отколкото мога аз. Това, което ни озадачи най-много при пожара, беше мястото, откъдето е започнал — не в главната къща, а в кабинета на господин Рейни, тоест пристройката. Ще рече, този акт е бил насочен срещу него, но той дори не е бил там.

— После намерихме в развалините на кабинета дъното на бутилка. Беше от вино — по-точно, шампанско — но нямаше никакво съмнение, че последното нещо, което бе съдържала, е било бензин. Част от етикета беше непокътната и ние изпратихме копие по факса в Ню Йорк. Идентифицираха го като „Мое е Шандон“ от хиляда деветстотин осемдесет и някоя си. Това не беше неоспоримо доказателство, че бутилката, използвана за коктейл „Молотов“, е дошла от вашата собствена изба, госпожо Милнър, но беше много убедително, тъй като бяхте изредили повече от дузина бутилки „Мое е Шандон“ — някои от 1983, някои от 1984. Това ни наведе на предположението, което изглеждаше съвсем ясно, но не много смислено: че вие или вашият бивш съпруг може да сте изгорили къщата си. Вие посочвате, че сте излезли и сте оставили къщата незаключена…