Стивън Кинг - Таен прозорец, тайна градина

„Чувствам се, сякаш съм прекарал последните три дни на легло, Джулиет — като се изключи времето, което съм прекарал, удряйки се в разни предмети.“

— Е — каза той, — може би това не е толкова лоша идея. Все още се чувствам слаб.

— Някакъв вирус обикаля. Сигурно сте го хванали.

Тогава влязоха двете жени от Кемп Уигмор — тези, които всички в града подозираха, че са лесбийки, но се крият — и Морт използва момента, за да избяга. Седна в буика със синия пакет в скута си. Не му харесваше всички постоянно да му повтарят, че изглежда болен, а още по-малко му харесваше начинът, по който работеше умът му.

„Няма значение. Всичко почти свърши.“

Започна да отваря плика и тогава дамите от Кемп Уигмор излязоха и го загледаха. Приближиха глави една до друга. Едната се усмихна. Другата се изсмя на висок глас. И Морт изведнъж реши, че ще почака, докато се върне вкъщи.

Паркира буика отстрани, на обичайното му място, изключи двигателя… и тогава пред погледа му се спусна мека сивота. Когато отново се вдигна, той се почувства странно и уплашено. Значи нещо му имаше? Нещо физическо?

Не — просто беше напрегнат.

Чу нещо — или помисли, че е чул — и бързо се огледа. Наоколо нямаше нищо. „Сдържай нервите си — каза си той разтреперан. — Наистина трябва да го направиш — просто сдържай шибаните си нерви.“

И после си помисли: „Наистина имах пистолет. В този ден. Но не беше зареден. Казах им, по-късно. Ейми ми повярва. Не знам за Милнър, но Ейми повярва и…“

„Не беше ли, Морт? Наистина ли не беше зареден?“

Той отново си помисли за пукнатината в остъклената стена — безсмислената светкавица, която минаваше през всичко. „Значи така се случва — помисли си той. — Значи така се случва понякога в живота.“

После погледна отново към пакета от Федералния експрес. Това беше нещото, за което трябваше да мисли — не за Ейми и господин Цуни-ми-гъза от Шутърс Ноб, щата Тенеси, а за това.

Пликът беше разлепен — всички вече са толкова небрежни. Той го отвори и изтръска списанието в скута си. На корицата с яркочервени букви беше написано „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Под него с много по-ситен шрифт — „Юни 1980“. А отдолу — имената на някои от писателите, представени в броя. Едуард Д. Хох. Рут Рендъл. Ед Макбейн. Патриша Хайсмит. Лорънс Блок.

Неговото име го нямаше на корицата.

Е, разбира се. Тогава той почти не беше известен като писател, още по-малко като автор на мистериозни разкази — „Сезон за сеитба“ беше единствен от този род. Името му не означаваше нищо за редовните читатели на списанието, затова редакторите не го бяха написали отгоре. Той отгърна корицата.

Под нея нямаше страница със съдържание.

Страницата със съдържанието беше откъсната.

Той бясно запрелиства списанието, веднъж даже го изпусна и го вдигна с лек вик. Първия път не намери изрязаното място, но втория път разбра, че липсват страници от осемдесет и трета до деветдесет и седма.

— Ти си го изрязал! — изкрещя той. Изкрещя толкова високо, че очните му ябълки щяха да изскочат от орбитите. Удари с юмруци по кормилото на буика, и отново, и отново. Клаксонът заскърца и загърмя. — Изрязал си го, копеле такова! Как си го направил? Изрязал си го! Изрязал си го! Изрязал си го!

Беше стигнал на половината път до къщата, когато ужасният гласец попита с учудване как би могъл Шутър да направи това. Пликът беше дошъл с Федералния експрес от Пенсилвания, а Джулиет го беше взела, така че как, как, за Бога… Той спря.

„Добре — беше казала Джулиет. — Добре, защото аз видях какво направихте.“

Това беше — това обясняваше всичко. Джулиет беше замесена. Само че…

Само че Джулиет си живееше в Ташмор открай време.

Само че тя не беше казала това. То беше само в съзнанието му. Малък параноичен облак.

— Все пак той го прави — каза Морт. Влезе в къщата и след като премина през вратата, захвърли списанието с всичка сила. То хвръкна с развети страници като подплашена птица и се приземи с плясък на пода. — О, да, бас държа, бас държа, че той го прави. Но защо стоя тук и го чакам? Аз…

Внезапно видя шапката на Шутър. Шапката на Шутър лежеше на пода пред вратата на кабинета му.

Морт остана на място за момент, заслушан в ударите на сърцето си, после с големи тромави крачки отиде на пръсти до печката. Извади ръжена от стойката, потрепна, когато върхът му леко звънна в лопатата. Стисна го и внимателно се върна до затворената врата — държеше оръжието си така, както го беше държал, преди да връхлети в банята. По пътя трябваше да заобиколи списанието, което беше хвърлил.