Стивън Кинг - Таен прозорец, тайна градина

Спомняше си как беше седнал на опърпания, вмирисан на бира килим в спалнята си, четеше разказа, и старата завист отново го завладяваше.

Хвърли останалите отпечатъци, но взе този със себе си… по причини, за които не му се мислеше.

Като второкурсник Морт беше изпратил разказ в едно литературно списание, наречено „Тримесечник на Аспен“. Върнаха му го с бележка, в която пишеше, че редакторите го намерили много добър, „въпреки че краят изглежда доста скучен“. В бележката, която се стори на Морт едновременно покровителствена и ужасно вълнуваща, го канеха да изпрати други неща.

В продължение на следващите две години той беше изпратил още четири разказа. Не бяха приели нито един, но във всеки от пликовете с отказите имаше и лична бележка. Морт преминаваше от трепета на оптимизма на непечатания автор в дълбок песимизъм и обратно. Имаше дни, в които беше сигурен, че е само въпрос на време да пробие в „Тримесечник на Аспен“. А имаше дни, когато вярваше с положителност, че цялата редакционна колегия — човешки карикатури с моливи вместо шии — само си играят с него и го дразнят както човек дразни гладно куче, като държи парче месо вдигнато над главата му и после, когато то скочи, го вдига още по-високо. Понякога си представяше как един от тях държи някой от ръкописите му, току-що изваден от плика, и вика: „Ето още един разказ от онзи педал от Мейн! Кой иска да напише писмото този път?“ И как всички се превиват, може би дори се търкалят по пода от смях под плакатите си на Джоан Бейз и Моби Грейп от фестивала във Филмор.

Повечето дни Морт не се отдаваше на този вид тъжна параноя. Разбираше, че е добър и че всичко е въпрос само на време. И онова лято, докато работеше като келнер в един ресторант в Рокланд, той си помисли за разказа на Джон Кинтнър. Помисли си, че той вероятно е още в багажника и се блъска напред-назад по дъното. Дойде му внезапна идея. Да смени заглавието и да изпрати „Милята на лютичетата“ на „Тримесечник на Аспен“ под собственото си име! Спомняше си как си помисли, че ще си направи с тях хубава шега, въпреки че като се връщаше към това сега, не можеше да си представи каква шега е можело да бъде това.

Наистина си спомняше, че не беше имал намерение да публикува разказа под собственото си име… или, ако бе имал такова намерение на по-дълбоко ниво, поне не го беше осъзнавал. В невероятния случай, че приемеха разказа, той би си го взел — щеше ла им пише, че иска още да поработи върху него. А ако го отхвърлеха, поне би могъл да получи малко удоволствие от мисълта, че и Джон Кинтнър не е достатъчно добър за „Тримесечник на Аспен“.

И така той беше изпратил разказа.

И те го бяха приели.

И той ги беше оставил да го приемат.

И те му бяха изпратили чек за двайсет и пет долара.

— Хонорар — бяха нарекли това в придружаващото писмо.

И Мортън Рейни, обхванат от закъсняла вина за направеното, един ден беше осребрил чека и беше пъхнал банкнотите в кутията за помощ за бедните при църквата „Света Катерина“ в Огъста.

Но вината не беше всичко , което беше почувствал. Съвсем не.

Морт седеше до кухненската маса с глава, подпряна с една ръка, и чакаше кафето. Главата го болеше. Не искаше да мисли за Джон Кинтнър и разказа на Джон Кинтнър. Това, което беше направил с „Милята на лютичетата“, беше едно от най-срамните събития в живота му — тогава какво изненадващо имаше, че го беше забравил за толкова години? Желаеше сега отново да може да го забрави. Днес все пак щеше да бъде голям ден — може би най-големият в живота му. Може би дори последният в живота му. Трябваше да мисли за отиването до пощата. Трябваше да мисли за противопоставянето с Шутър, но умът му не искаше да остави на мира онова старо тъжно време.

Когато беше видял списанието, истинското списание с името си в него над разказа на Кинтнър, той се беше почувствал като човек, който се събужда от ужасен период на сомнамбулизъм — несъзнателно излизане, в което е направил нещо непоправимо. Как беше допуснал да стигне дотам? Предполагаше, че това ще е шега, за Бога, само малка забава…

Но беше допуснал да стигне дотам. Разказът беше публикуван и на света имаше поне една дузина хора, които знаеха, че не е негов — включително самият Кинтнър. И ако един от тях по случайност отвори „Тримесечник на Аспен“…

Самият той не каза на никого, разбира се. Просто чакаше, изпълнен с ужас. През онова лято и ранната есен спа и яде много малко — отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Сърцето му се разтупкваше всеки път, когато зазвънеше телефонът. Ако обаждането беше за него, той се приближаваше към апарата с влачещи се крака и студена пот на челото, сигурен, че е Кинтнър, и че първите думи от устата на Кинтнър ще бъдат: „Ти открадна разказа ми и нещо трябва да се направи. Мисля, че като начало ще кажа на всички какъв крадец си.“