Стивън Кинг - Таен прозорец, тайна градина

Стигна до вратата и застана пред нея.

— Шутър?

Пак никакъв отговор.

— Шутър, по-добре излез доброволно! Ако трябва аз да вляза и да те извадя, никога няма да можеш доброволно да излезеш отникъде!

Все още никакъв отговор.

Той остана още миг, за да събере кураж (но не беше наистина сигурен, че го събра), и после завъртя дръжката. Блъсна вратата с рамо и се втурна вътре с вик, размахал ръжена…

А стаята беше празна.

Но Шутър беше идвал, разбира се. Да. Мониторът на компютъра на Морт беше на пода, а екранът му приличаше на напукано втренчено око. Шутър го беше убил. На бюрото, където беше стоял мониторът, се мъдреше стара пишеща машина „Роял“. Стоманените повърхности на този динозавър бяха потъмнели и прашни. Върху клавиатурата беше сложен ръкопис. Ръкописът на Шутър — същият, който беше оставил под камъка на верандата му преди един милион години.

Беше „Таен прозорец, тайна градина“.

Морт пусна ръжена на пода. Отиде до пишещата машина като омагьосан и вдигна ръкописа. Бавно прелисти страниците и разбра защо госпожа Гейвин беше толкова сигурна, че е негов… достатъчно сигурна, за да го спаси от боклука. Може би той не го знаеше съзнателно , но нейното око беше разпознало неравния шрифт. Й защо не? Тя много години беше виждала ръкописи, които изглеждаха като „Таен прозорец, тайна градина“. Компютърът му „Ванг“ и лазерният принтер „Система пет“ бяха относително нови тук. През по-голямата част от кариерата си на писател той беше използвал точно този стар „Роял“, вече почти износен от годините, направо тъжна картинка — когато пишеше на него, напечатаните букви излизаха разкривени като зъбите на старец.

Но машината през цялото време си стоеше тук забутана в килера в задната част на кабинета му, зад старите отпечатъци и ръкописи… зад това, което редакторите наричат „боклук“. Шутър сигурно я беше откраднал, написал беше на нея ръкописа си и после я беше мушнал обратно, докато Морт е бил до пощата. Разбира се. Това беше вероятно, нали?

„Не, Морт. Не е вероятно. Искаш ли да направиш нещо, което наистина има смисъл? Повикай полицията. Това има смисъл. Повикай полицията и им кажи да дойдат и да те затворят. Кажи им да го направят бързо, преди да направиш още поразии. Кажи им да го направят, преди да си убил още някого.“

Морт пусна страниците със силен, див вик и те лениво нападаха около него, докато цялата истина изведнъж го осени като назъбен блясък на сребриста светкавица.

Нямаше никакъв Шутър. Никога не беше имало.

— Не — каза Морт. Отново крачеше назад-напред по широката дневна. Главоболието му идваше и си отиваше с вълни от болка. — Не, не съм съгласен. Въобще не съм съгласен.

Но не беше особено важно дали беше, или не беше съгласен. Всички парчета на мозайката бяха намерени и когато видя старата машина „Роял“, те започнаха да се подреждат. Сега, петнайсет минути по-късно, те все още се подреждаха и, изглежда, нямаше сила, която да ги раздели.

Картината, която постоянно се връщаше в ума му, беше на бензинджията от Меканик Фолс, които изтриваше стъклото му с гъба. Гледка, на която не беше очаквал да стане свидетел отново през живота си. По-късно беше предположил, че момчето му е направило тази допълнителна услуга, защото го е познало и харесва книгите му. Може и да е било така, но предното стъкло имаше нужда от почистване. Лятото беше отминало, но все още много мръсотия се натрупваше по предното ти стъкло, особено ако караш бързо и по черни пътища. А той сигурно бе използвал черни пътища. Сигурно бе стигнал до Дери и обратно за рекордно време, само с кратко спиране, за да изгори къщата си. Дори не беше спрял, за да зареди бензин на връщане. Все пак бяха го очаквали по места, на които да отиде, и котки, които да убива, нали? Работа, работа, работа.

Спря на средата на стаята и се обърна, за да погледне през остъклената стена.

— Ако съм направил всичко това, защо не мога да си спомня? — попита той сребристата пукнатина в стъклото. — Защо не мога да си спомня дори сега!

Не знаеше… но знаеше откъде беше дошло това име, нали? Наполовина от южняка, чийто разказ беше откраднал в колежа, наполовина от мъжа, който беше откраднал жена му. Беше като някаква странна литературна шега.

„Тя казва, че го обича, Морт. Казва, че го обича сега.“

— Глупости. Мъж, който спи с жената на друг мъж, е крадец. А жената е негов съучастник.

Той погледна предизвикателно към пукнатината. Пукнатината не каза нищо.