Стивън Кинг: Дружество „Отказване с гаранция“

Морисън ги намираше ужасяващи.

— Естествено, ако се провините за пети път…

— Какво искате да кажете?

Донати се усмихна лъчезарно.

— Вие и жена ви отивате в стаичката, синът ви ще бъде пребит за втори път, ще набият и жена ви.

Морисън, който вече не можеше да мисли рационално, скочи и се надвеси заплашително през бюрото. Донати реагира учудващо бързо за човек, привидно флегматичен. Той тласна назад стола си, прехвърли крака през бюрото и ги заби право в стомаха на Морисън. Последният политна назад, като се задавяше и кашляше.

— Седнете, мистър Морисън — каза любезно Донати. — Хайде да поговорим като разумни хора.

Морисън се подчини, след като успя да си поеме дъх. Все някога кошмарите свършват, нали?

— Дружеството „Отказване с гаранция“, обясни Донати, използва десетостепенна скала за наказание на провинилите се. Шеста, седма и осма степен се състоят в нови посещения на „заешката“ стаичка (при повишено напрежение на тока) и по-сериозен побой. При деветата степен ще се наложи да счупят ръцете на сина му.

— А десетата? — попита Морисън. Устата му беше пресъхнала.

Донати поклати тъжно глава.

— Тогава се предаваме, мистър Морисън.

Причисляваме ви към непоправимите случаи, които според статистиката ни са два процента.

— Наистина ли се отказвате?

— Фигуративно казано.

Донати отвори едно чекмедже и постави на бюрото тежък револвер. Усмихна се, втренчил поглед в Морисън.

— Но дори и тези непоправими пушачи никога повече не запалват цигара. Даваме гаранция за това.

Този петък по телевизията даваха „Булит“, един от любимите сериали на Синди. Но след около час мърморенето и очевидното притеснение на Морисън успяха да я откъснат от екрана.

— Какво ти е? — запита тя по време на една пауза.

— Нищо ми няма… Всъщност, страшно ми е зле — изпъшка той. — Отказвам цигарите.

— Откога? Сигурно отпреди пет минути?

— От три часа следобед.

— Наистина ли не си пушил от тогава?

— Не съм — отвърна Морисън и загриза нокътя на палеца си, който беше разръфан чак до живеца.

— Та това е чудесно. Какво ли те е накарало да се решиш?

— Правя го заради теб — каза той. — И… заради Алвин.

Очите й се разшириха, филмът започна отново, но тя дори не обърна поглед към телевизора. Дик рядко споменаваше слабоумния им син. Приближи се, видя празния пепелник до ръката му и го погледна право в очите.

— Дик, наистина ли се опитваш да се откажеш?

— Да.

Добави мислено: „Дори и да отида в полицията, онази тайфа убийци положително се навъртат наоколо, за да направят лицето ми неузнаваемо.“

— Радвам се. Дори да не успееш, ние ти благодарим, че си помислил за нас.

— О, сигурен съм, че ще успея — отвърна той и си представи мътния, убийствен поглед в очите на Донати, когато го риташе в стомаха.

Тази нощ спа лошо — ту задрямваше, ту се пробуждаше.

Около три часа се събуди окончателно. Желанието да запали цигара го изгаряше като треска. Слезе в кабинета си, който се намираше в средата на къщата и нямаше прозорци. Отвори горното чекмедже на бюрото и се втренчи унесено в кутията с цигари. Огледа се и навлажни устни с език.

Донати го беше предупредил:

— През първия месец ще ви наблюдават непрекъснато, а през вторите два по осемнайсет часа дневно, но без да знаете кои точно. През четвъртия месец (тогава повечето клиенти са склонни да се върнат към лошите си навици) службата за наблюдение отново ще работи денонощно. Останалото време от годината ще ви наблюдават периодично по дванайсет часа дневно. А след това? Произволно наблюдение до края на живота ви.

До края на живота!

— Може да ви проверяваме през месец — казваше Донати. — Или през ден. Или пък чак след две години, но в продължение на цяла седмица. Работата е там, че няма да знаете точно кога . Ако пушите, ще бъдете винаги нащрек. „Дали ме наблюдават сега? Може би точно в този момент вземат жена ми или изпращат човек при сина ми?“ Прекрасно, нали? И ако успеете да изпушите тайно някоя цигара, тя ще ви се стори отвратителна. Все едно че пиете кръвта на сина си.

Невъзможно бе да го наблюдават сега, посред нощ, в собствения му кабинет. Къщата беше тиха като гроб.

Морисън не можа да откъсне поглед от цигарите в продължение на две минути. После отиде до вратата, надникна в пустия коридор и отново се върна да съзерцава цигарите. Представи си ужасяваща картина: целият му живот се простираше пред него, но там нямаше място за нито една цигара. Как, по дяволите, щеше да съумее да убеди някой недоверчив клиент, ако не размахва небрежно цигарата си, когато се приближава към диаграмите и макетите? Как щеше да издържи безкрайните градински представления на Синди без спасителната цигара в ръка? Как щеше да става сутрин с представата, че не може да запали цигара, докато пие кафето си и чете вестника?