Стивън Кинг: Дружество „Отказване с гаранция“

— Не.

— Или пък ти дават някакво лекарство, от което ти прилошава всеки път, когато запалиш…

— Нищо подобно. Отиди и се убеди сам — той посочи цигарата на Морисън. — И без това не харесваш нейния вкус.

— Неее, но…

— В действителност отказването от цигарите промени целия ми живот — сподели Маккан. — Едва ли с всекиго е така, но аз внезапно прозрях истината. Животът ми се преобрази: почувствах се по-добре, сдобрих се с Шерън. Усетих прилив на енергия, работата ми потръгна.

— Е, успя да събудиш любопитството ми. Кажи ми само…

— Съжалявам, Дик, но нямам право да говоря за това — отвърна твърдо Маккан.

— Май си понапълнял?

За миг му се стори, че по лицето на приятеля му пробягна мрачна сянка.

— Да, съвсем малко — все пак успях да сваля излишните килограми. Сега съм горе-долу в нормата. Като ученик бях прекалено слаб.

По високоговорителя съобщиха:

— Пътниците за полет двеста и шест да се явят на изход номер две.

— Трябва да тръгвам — каза Маккан и се изправи. Хвърли върху бара банкнота от пет долара. — Изпий още едно. И си помисли върху онова, което ти казах.

След това се отправи към ескалаторите, като си проправяше път сред навалицата. Морисън взе картичката, изгледа я замислено, после я пъхна в портфейла си и забрави за съществуването й.

Месец по-късно Морисън се намираше в друг бар, когато картичката изпадна от портфейла му. Беше напуснал службата много преди края на работното време с намерението да прекара следобедните часове в пиене. Работата му в агенцията на Мортън не вървеше по мед и масло, всъщност изобщо не вървеше.

Подаде десет долара на бармана, после взе картичката и отново я прочете — 46-та улица, № 237 беше само на две крачки оттук, навън грееше хладно октомврийско слънце, защо пък да не се поразходи и да си направи майтап?

Барманът му върна рестото, той допи чашата си и се запъти към посочения адрес.

Дружество „Отказване с гаранция“ се намираше в нова сграда, месечният наем за която вероятно надхвърляше годишната заплата на Морисън. Съдейки по указателя във фоайето, канцелариите на дружеството заемаха цял етаж, а това означаваше пари, и то в изобилие.

Вратите на асансьора се отвориха, Морисън пристъпи в застлан с дебел килим коридор, който водеше към елегантно обзаведена приемна. Големият прозорец гледаше към улицата, където хората пълзяха като забързани мравки. Трима мъже и една жена седяха на подредените до стената столове и четяха списания. Имаха вид на делови хора. Морисън се приближи до бюрото.

— От един приятел взех това — каза той и подаде картичката на секретарката. — Сигурно го броите за своего рода ваш възпитаник.

Тя се усмихна и постави нов формуляр в пишещата машина.

— Името ви, господине?

— Ричард Морисън.

„Трак — трака — трак.“ Но дори потракването беше приглушено — машината беше IBM.

— Адресът ви?

— Мапъл Лейн, двайсет и девет, Клинтън, Ню Йорк.

— Женен ли сте?

— Да.

— Имате ли деца?

— Едно.

Мисълта за Алвин го накара да се намръщи. Думата „едно“ не беше съвсем точна, по-скоро би трябвало да каже „половин“. Синът му беше умствено недоразвит и живееше в специален пансион в Ню Джърси.

— Кой ви препоръча нашата клиника, мистър Морисън?

— Джеймс Маккан, стар приятел от ученическите години.

— Прекрасно. Седнете, ако обичате. Днес програмата ни е страшно натоварена.

— С удоволствие.

Морисън се настани между жената, облечена в елегантен син костюм, и младеж с модни бакенбарди, издокаран със сако в десен „рибена кост“, който имаше вид на директор. Извади цигарите си, огледа се, но не видя пепелник.

Прибра пакета — можеше да издържи още няколко минути. Щеше да потърпи фокусите им още малко и да запали цигара на излизане. Дори щеше да изтръска пепелта върху бежовия килим, ако го накарат да чака прекалено дълго. Взе списание „Таим“ и го запрелиства.

Повикаха го петнайсет минути по-късно, след жената със синия костюм. Привикналите му към никотина сетива жадуваха за цигара. Някакъв човек, който дойде след него, извади табакера, отвори я, видя, че няма пепелници и я прибра с гузен вид, както се стори на Морисън. Това го накара да се почувства горд.

Най-сетне секретарката го удостои с лъчезарна усмивка.

— Заповядайте, мистър Морисън.

Морисън отвори вратата зад бюрото й и се озова в коридор без прозорци. Посрещна го пълен човек с побеляла коса, която приличаше на перука. Той се усмихна приветливо, стисна ръката му и каза: