Стивън Кинг: Дружество „Отказване с гаранция“

— Последвайте ме, мистър Морисън.

Преведе го покрай редица затворени врати без табелки, после отключи една по средата. Влязоха в оскъдно обзаведена стая, чиито стени бяха облицовани с надупчен бял корк. Вътре имаше само едно бюро, с по един стол пред и зад него. На стената зад бюрото се виждаше отвор, подобен на продълговато прозорче, закрит с къса зелена завеска. На стената вляво от Морисън висеше картина. На нея бе изобразен висок мъж с посребрена коса, стиснал някакъв свитък. Лицето му изглеждаше познато.

Пълният човек каза:

— Името ми е Вик Донати. Ако решите да изпълните нашата програма, аз ще се занимавам с вашия случай.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Морисън. Ужасно му се пушеше.

— Седнете, моля.

Донати постави пред себе си попълнения от секретарката формуляр, после измъкна друг от чекмеджето на бюрото. Погледна Морисън право в очите.

— Искате ли да се откажете от пушенето?

Морисън се изкашля, скръсти крак върху крак и се опита да измисли някакъв уклончив отговор, но не успя.

— Да — отвърна той.

— Подпишете се — Донати му подаде формуляра. Морисън набързо прочете: „Долуподписаният се задължава да не издава методите за лечение и т.н., и т.н.“.

— С удоволствие — съгласи се той и Донати пъхна писалката в ръката му. Морисън надраска името си, а белокосият се подписа под него. След секунда документът изчезна обратно в чекмеджето.

„Е — помисли си подигравателно Морисън, — вече дадох обет да се откажа.“ Беше го правил и преди, дори веднъж издържа цели два дни.

— Прекрасно — възкликна Донати. — Нашата организация не се занимава с пропаганда, мистър Морисън. Не се интересуваме защо искате да се откажете от цигарите: заради разклатеното си здраве, разходите или за издигане в службата. Ние сме прагматици.

— Добре — отвърна озадачено Морисън.

— Не използваме лекарства нито проповедници от типа на Дейл Карнеги. Не ви препоръчваме специална диета. И не приемаме пари, докато не се уверим, че не сте пушили цяла година.

— Божи мили! — възкликна Морисън.

— Сигурен съм, че Маккан ви е казал това.

— Не.

— Между другото, как е той? Надявам се, добре.

— Така е.

— Прекрасно! Отлично! Сега… няколко въпроса, мистър Морисън. Може би ще ви се сторят прекалено лични, но ви уверявам, че отговорите ще бъдат запазени в пълна тайна.

— И какви са те?

— Как се казва жена ви?

— Лусинда Морисън, по баща Рамзи.

— Обичате ли я?

Морисън го изгледа изненадано, но лицето на Донати беше непроницаемо.

— Разбира се — отвърна той.

— Имали ли сте някога брачни проблеми? Може би сте разделен с жена си?

— Какво общо има всичко това с отказването от цигарите? — гласът на Морисън прозвуча по-гневно, отколкото възнамеряваше, но организмът му се нуждаеше — по дяволите, той жадуваше за цигара.

— Много — отвърна Донати. — Бъдете търпелив.

— Не, нищо такова — тук малко поизлъга, защото напоследък отношенията им наистина бяха обтегнати.

— Виждам, че имате само едно дете.

— Да, Алвин. Той е в частно училище.

— И кое е това училище?

— Няма да ви кажа — отвърна мрачно Морисън.

— Както желаете — каза Донати с подкупваща усмивка. — Утре ще се състои първият лечебен сеанс, когато ще получим отговор на всичките си догадки.

— Колко мило — Морисън стана да си върви.

— Последен въпрос: не сте пушили повече от час. Как се чувствате?

— Добре — излъга Морисън. — Много добре.

— Браво! — възкликна Донати, заобиколи бюрото и отвори вратата. — Тази вечер можете да пушите колкото си искате. От утре никога повече няма да запалите цигара.

— Така ли?

— Мистър Морисън — заяви тържествено Донати, — ние ви го гарантираме.

На следващия ден, точно в три, Морисън влезе в приемната на дружеството. През целия ден изпитваше раздвоение на чувствата: да не се яви в уговорения със секретарката час или пък да отиде и да им прави на инат: Ха сега да те видя малкия!

Припомни си думите на Джими: „Случи се нещо, което промени целия ми живот.“ Това го накара да се яви в уречения час. Бог му бе свидетел, че собственият му живот трябваше да се промени, а освен това го гризеше чисто любопитство. Преди да се качи в асансьора, изпуши цигарата си чак до филтъра, което остави отвратителен вкус в устата му. Хич не му пукаше, ако това беше последната цигара в живота му.

Този път не го накараха да чака толкова дълго. След поканата на секретарката прекрачи вратата зад бюрото й и видя, че Донати вече го очакваше. Подаде му ръка и се усмихна, но на Морисън му се стори, че в тази усмивка има нещо хищническо. Усети как нервите му се изопват и моментално му се прииска да запали цигара.