Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— Ами, миналата вечер бях в парка — каза Хап — и случайно видях този чешит във вестниците…

— В тоя град има закон срещу скитничеството, Хап.

— Аз само ги събирах — праведно изрече Хап. — Толкова е ужасно, че хората хвърлят боклук. Аз почиствах обществените площи, лейтенант. Проклетите обществени площи. Някои от тези вестници бяха от една седмица.

— Да, Хап — кимна Бузман. Спомни си, че е гладен и с нетърпение очаква обеда. Това време изглеждаше твърде далечно.

— Ами, както се разхождах, вятърът духна един от тези вестници в лицето ми и аз видях право пред мен човека.

Сякаш видях ада, казвам ви. Вижте, това е човекът. Тоя човек тук.

Хап извади смачкан, пожълтял, дамгосан вестник от дебелото си яке и го разгъна. Бузман се наведе напред с умерен интерес. Хап сложи вестника на бюрото му и той прочете: 4 МОМЧЕТА СА ВКЛЮЧЕНИ В ЗВЕЗДИТЕ ОТ ЮЖНАТА ГРУПА. Подзаглавието имаше четири снимки.

— Кой от тях, Хап?

Хап сложи мръсния си пръст върху крайната снимка отдясно.

— Тоя. Казват, че името му е Тод Боудън.

Бузман погледна от снимката към Хап. Той някак професионално си помисли колко ли клетки от мозъка му са незасегнати, след като двайсет години беше врял в кипящия сос на евтино вино.

— Сигурен ли си, Хап? На снимката той е с бейзболна шапка. Не мога да кажа дали косата му е руса или не е.

— По усмивката — рече Хап. — Той се хили точно така. По същия величествен начин се ухили на Поули, когато тръгнаха заедно. Не мога да сбъркам тази усмивка и след милион години. Това е той, този тип.

Бузман не чу последните думи. Той мислеше, и то напрегнато. Тод Боудън. Това име му звучеше доста познато. Имаше нещо, което го тревожеше много повече от мисълта, че героят от местната гимназия е тръгнал да трепе пияници. Струваше му се, че е чул името тази сутрин в разговор. Намръщи се и се опита да си спомни къде.

Хап си отиде и Дан Бузман още се мъчеше да си спомни, когато влязоха Ричлер и Вайскопф. Заслушан в техните гласове, докато пиеха кафето си в полицейския участък, той най-подир получи проблясък.

— Велики боже! — рече лейтенант Бузман и излезе тичешком.

Родителите му предложиха да отменят следобедните си планове — Моника трябваше да пазарува, а Дик да играе голф с някои делови хора — и да останат вкъщи с него, ала Тод им каза, че предпочита да остане сам. Имаше намерение да си почисти пушката и да помисли отминало ли е всичко. Да се опита да го побере в разума си.

— Тод — започна Дик и изведнъж откри, че няма какво да каже. Предполагаше, че ако беше неговият баща, щеше да му дръпне една поучителна проповед. Но поколенията са се променили и Боудънови не бяха много по тази част. — Понякога стават такива неща — завърши той неубедително, защото Тод задържа погледа си върху него. — Гледай да не се тормозиш много.

— Всичко ще се оправи — рече Тод.

След излизането им той донесе парцали и шишенце оръжейно масло на пейката до розите. Върна се в гаража и взе пушката си. Занесе я на пейката и я разглоби, наслаждавайки се на прашния и сладостен дъх на цветята. Почисти внимателно пушката, като си тананикаше, а понякога пронизително изсвирваше през зъби. После сглоби оръжието. Можеше да го направи със същата лекота и на тъмно. Умът му работеше свободно. Когато се върна след пет минути, забеляза, че е заредил оръжието. Мисълта за стрелба по мишени не го блазнеше много, поне днес, но въпреки това той го беше заредил. Помисли си, че не знае защо.

Разбира се, че ще го сториш, Тод-бейби. Времето, така да се каже, дойде.

Това стана, когато лъскава жълта кола сви по алеята. Тод смътно познаваше човека, който слезе от колата. Мъглата се разпръсна, когато човекът затръшна вратата и тръгна към него с ниските си светлосини кецове. Разговор за минало-заминало; виж ти, по пътеката към къщата на Боудънови идеше Галоша Ед Френч, Човека с кецовете.

— Здрасти, Тод. Отдавна не сме се виждали.

Тод скри оръжието зад пейката и пусна широката си обаятелна усмивка.

— Здравейте, мистър Френч. Какво правите тук, в дивия край на града?

— Вашите вкъщи ли са?

— Ах, не са. Търсите ли ги за нещо?

— Не — каза Ед Френч след дълго мислене. — Не, струва ми се. Предполагам, че е по-добре да поговорим двамата. Може би ще ми обясниш разумно някои неща. Макар че, вижда бог, много се съмнявам в това.

Той бръкна в задния си джоб и извади изрезка от вестник. Тод разбра какво е това преди още Галоша Ед да му я подаде и за втори път през този ден видя една до друга снимките на Дюсандър. Едната, на уличния фотограф, беше заобиколена с черно мастило. Смисълът беше съвсем ясен: Френч е познал „дядото“ на Тод. Сега искаше да раздрънка новината на целия свят. Той желаеше на акушерката приятни вести. Добрият стар Галош Ед с джазовите си приказки и с шибаните си гуменки.