Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— Големите Мак — каза Ричлер и се засмя. — Това опрашване между две култури не винаги дава резултат. — Усмивката му поизбледня. — Той изглежда толкова чистичък, разбираш ли?

— Да.

— Не е като оня доктор по право от Васко с косми на гъза и вериги на мотоциклетните си ботуши.

— Не е. — Вайскопф погледна движението около тях и се зарадва, че не шофира. — Той е само момче. Бяло момче от добро семейство. Много ми е трудно да повярвам, че…

— Мислех, че ги имате готови за работа с оръжие и гранати, когато станат на осемнайсет години. В Израел.

— Да. Но той е бил на четиринайсет , когато е започнало всичко това. За какво му е на четиринайсетгодишно момче да се забърква с човек като Дюсандър? Опитвах се да разбера това и не успях.

— Аз бих попитал как — каза Ричлер, хвърляйки цигарата си през прозореца. От нея го болеше главата.

— Станалото е просто късмет. Съвпадение. Случайна находка. Това е събитие, в което има пръст и черния, и белия случай.

— Не зная за какво говориш — рече мрачно Ричлер. — Зная само, че момчето е по-зловещо от буболечка под камък.

— Това, което казвам, е много просто. Всяко друго момче щеше да е щастливо да съобщи на родителите си или на полицията. Да каже: „Открих един издирван човек. Той живее на този адрес. Да, сигурен съм.“ И да остави властите да си вършат работа. Мислиш ли, че греша?

— Не, не бих казал. Хлапакът ще бъде в центъра на вниманието няколко дни. Повечето момчета се стремят към това. Снимка във вестника, интервю във вечерните новини, може би награда от училищното настоятелство за гражданска доблест. — Ричлер се засмя. — По дяволите, хлапакът може да попадне сред Истинските хора .

— Какво е това?

— Няма значение — каза Ричлер. Трябваше да повиши глас, защото от двете им страни минаваха огромни товарни автомобили. Вайскопф поглеждаше нервно ту на едната, ту на другата страна. — Не ти и трябва да знаеш. Но за повечето момчета си прав. Повечето момчета.

— Но не това момче — рече Вайскопф. — Това момче, по волята на слепия случай, е проникнало зад маската на Дюсандър. И вместо да отиде при родителите си или при властите, отива при Дюсандър. Защо? Ще кажеш, че не ти пука, но мисля, че те интересува. Мисля, че тази мисъл те преследва, както преследва мен.

— Не е изнудване — каза Ричлер. — Сигурно. Това момче има всичко, което може да си пожелае един хлапак. Има хубава кола в гаража, да не споменавам пушката за слонове на стената. Даже ако целта му беше да изцеди Дюсандър само заради самия ужас, от него практически нямаше какво да се изцеди. Освен тези няколко пикливи акции.

— Можеш ли да бъдеш сигурен, че момчето не знае за откриването на труповете?

— Сигурен съм. Ще взема да се върна следобед и да го пораздрусам с тая новина. Засега той изглежда най-доброто ни попадение. — Ричлер леко тупна кормилото. — Ако някой ден се изясни всичко, ще се опитам да получа съдебно разрешение за претърсване.

— Дрехите на момчето, които е носило оная вечер?

— Да. Ако по дрехите му намерим пръст, която съвпада с пръстта от мазето на Дюсандър, мисля, че ще го пипнем. Но оттогава дрехите, с които е бил оная нощ, сигурно са изпрани пет-шест пъти.

— Какво ще кажеш за другите мъртви пияници? Онези, които полицията намери из целия град?

— Те са към Дан Бузман. Мисля, че няма никаква връзка с тях. Дюсандър не е бил толкова силен, и ако трябва да бъдем по-точни, той е имал една хубава примамка. Обещае им пиене и храна, заведе ги в къщи с градския автобус — шибания градски автобус! — и ги очисти направо в кухнята.

Вайскопф каза спокойно:

— Не става дума за Дюсандър .

— Какво искаш да… — започна Ричлер, но изведнъж затвори уста. Настана невероятно дълго мълчание, нарушавано само от движението на колите около тях. Сетне Ричлер произнесе меко: — Дай ми шибания…

— Като агент на моето правителство Боудън ме интересува само с това, което може да знае за връзките на Дюсандър с укриващите се нацисти. Но като човешко същество все повече започва да ме интересува самото момче. Ще ми се да разбера от какво се оплаква. Искам да зная защо. И докато се опитвам да отговоря на този въпрос, намирам, че все по-често се питам: какво още ?

— Но…

— Можеш ли да предположиш, питам се, че жестокостите, в които е участвал Дюсандър, са основа за някакво привличане между тях? Безбожна идея, викам си. Това, което е ставало в концлагерите, още може да ти обърне стомаха. Сам се чувствах така, макар че единственият ми близък роднина беше дядо ми, който почина, когато бях на три години. Може би експериментите на германците разстилат над нас някакво мъртвешко обаяние, нещо, което отваря катакомбите на въображението? Може би част от нашия страх и ужас идва от съзнанието, че при подходящо или неподходящо стечение на обстоятелствата сами ще искаме да построим такива лагери и да попълним работните места в тях? Сякаш луди фюрери с перчеми и лъснати като ботуши мустаци крещят „хайл“ навсякъде около нас? Сякаш червени дяволи, демони или дракони летят около нас на ципестите си изкопаеми крила?