Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— И аз се надявам — рече Тод.

Ричлер се ръкува с всички и си тръгна. Дик предложи на Тод да излязат и да поиграят бадминтон до обед. Тод отговори, че нито му се играе бадминтон, нито му се обядва, и се качи горе с наведена глава и отпуснати рамене. Родителите му си размениха съчувствени, разтревожени погледи. Тод легна на леглото, впери поглед в тавана и си помисли за своята пушка калибър 7,62 милиметра. Видя я съвсем ясно с вътрешното си око. Представи си как ще пъхне синкавата стоманена цев в тънкия еврейски задник на Бети Траск — точно такъв остър бодил й трябваше. Харесва ли ти, Бети? — се чу да я пита. — Само ми кажи дали ти стига. Представи си нейните писъци. Накрая жестока усмивка застина на лицето му. Да, само ми кажи, кучко, така добре ли е? Добре? А?

— Е, какво мислиш? — попита Вайскопф, когато Ричлер го качи в колата пред закусвалнята на три преки от къщата на Боудънови.

— Мисля, че момчето е донякъде вътре — каза Ричлер. — По някакъв начин, до известна степен. Толкова ли е хладнокръвен? Ако му налееш гореща вода в устата, ще ти изплюе ледени кубчета. На два пъти му сложих уловки, но не постигнах нищо, което да използвам пред съда. Ако отида малко по-далеч, някой хитър адвокат ще го измъкне от клопката, дори да има нещо. Мисля, че в съдилищата го броят за юноша — едва на седемнайсет години, хлапак. Струва ми се, че всъщност не е бил юноша от деветгодишна възраст. Той е зловещ, човече. — Ричлер пъхна цигара в уста и се засмя. Смехът му разтърси въздуха. — Искам да кажа, дяволски зловещ.

— На коя уловка се хвана?

— На телефонните обаждания. Това е главното. Когато му подхвърлих тази мисъл, очите му пламнаха като светлините на игрален автомат. — Ричлер зави наляво и подкара безличната си кола Чевай Нова по платното, което водеше към магистралата. На двеста метра от тях се намираше склона с падналото дърво, откъдето Тод съвсем наскоро, в една съботна сутрин, се беше целил с празна пушка в минаващите коли.

— Казал си е: „Това ченге е далеч от истината, ако си мисли, че Дюсандър има приятели-нацисти тук, в града, но ако си мисли така, това ме поставя извън съмнение.“ И твърди, че са се обаждали на Дюсандър един-два пъти седмично. Много загадъчно. „Сега не мога да говоря, 2-пет, обади се пак“ — нещо такова. А Дюсандър е имал режим на мълчалив телефон през последните седем години. Почти никакви разговори, особено междуградски. Не са му звънили повече от един-два пъти в година.

— Нещо друго?

— Той веднага стигна до извода, че писмото е изчезнало и толкова. Знаеше, че това е единственото нещо, което е изчезнало, защото той се е върнал и го е взел.

Ричлер тръсна цигарата си в пепелника.

— Ние мислим , че писмото е само заблуда. Според нас Дюсандър е получил сърдечен пристъп, когато се е опитал да зарови онзи труп… последния. Имаше кал по обувките и маншетите му, така че предположението е съвсем реално. Това ще рече, че е извикал момчето след като е получил пристъпа, а не преди него. Изкатерил се е по стълбата и се е обадил на момчето. Момчето се измъква, както, между другото, се е измъквало винаги, и съчинява тази история с писмото под натиска на момента. Тя не е гениална, но не е и съвсем лоша, предвид на обстоятелствата. Той отива и оправя цялата бъркотия на Дюсандър. Сега момчето е адски пришпорено — пристига линейката, идва баща му, то има нужда от писмо за камуфлаж. Отива горе и счупва кутията…

— Имате ли доказателства? — попита Вайскопф и запали цигара. Той пушеше „Плейър“ без филтър, на Ричлер те му смърдяха като конски фъшкии. Нищо чудно, че Британската империя се разпадна, щом като пушат такива цигари.

— Да, всичко е черно на бяло — каза Ричлер. — Има отпечатъци върху кутията, които съвпадат с тези от училище. Но неговите отпечатъци са оставени навсякъде в проклетата къща.

— Тогава ако излезеш с тези доказателства пред него, можеш да го посплашиш — подхвърли Вайскопф.

— Виж какво, ти не познаваш това хлапе. Когато казах, че е хладнокръвен, имах предвид точно това. Ще каже, че Дюсандър го е помолил да донесе кутията, за да сложи нещо или да извади нещо.

— Има негови отпечатъци върху лопатата.

— Ще каже, че я е използвал да посади розов храст в задния двор. — Ричлер извади цигарите си, но кутията беше празна. Вайскопф му предложи „Плейър“. Ричлер взе една цигара, дръпна и се закашля. — И на вкус са такива. Като миризмата им.

— Като онези хамбургери, с които обядвахме вчера — усмихна се Вайскопф. — Тези Мак-бургери.