Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— Ето, видяхте ли? — възкликна Дик.

— Не — рече Тод. — Виждам какво безпокои лейтенант Ричлер. — Да, той виждаше много добре. Трябва да си сляп, за да не видиш. — Защо един крадец ще открадне писмо? Особено ако е написано на немски. Не върви. Мистър Денкър не беше богат, но можеше да се открадне нещо по-ценно.

— Точно така, позна — каза Ричлер. — Не е зле.

— Тод много искаше да стане детектив, когато порасне — рече Моника и разроши леко косата на Тод. Когато стане голям, може и да се насочи към това, но сега не му минава през ума. Боже, как мразеше да го вижда толкова блед! — Мисля, че тия дни промени решението си и ще изучава история.

— Историята е хубава дисциплина — кимна Ричлер. — Можеш да станеш историк-изследовател. Чел ли си Джозефин Тей?

— Не, сър.

— Няма значение. Искам само моите момчета да имат по-големи амбиции от това да видят как „Ангелите“ печелят купата тази година.

Тод се усмихна измъчено и премълча.

Ричлер пак стана сериозен.

— Впрочем, ще ви кажа нашата теория. Предполагам, че някой, вероятно местен човек, от Санто Донато, е знаел кой и какъв е бил Дюсандър.

— Така ли? — попита Дик.

— Да. Някой е знаел истината. Може би друг избягал нацист. Зная, че това звучи като работа на Робърт Лъдлъм, но кой би могъл да предположи, че има поне един прикрит нацист в малко спокойно предградие като това? А когато Дюсандър влиза в болницата, този мистър X се вмъква в къщата и прибира изобличителното писмо. Затова сега толкова много полуизгнили фасове плуват в канализацията.

— В това няма кой знае какъв смисъл — рече Тод.

— Защо не, Тод?

— Ами, ако мистър Денк… ако Дюсандър имаше стар приятел от лагерите или просто стар приятел-нацист, защо ще ме безпокои да отида и да му чета писмо? Искам да кажа защо трябва да ме поправя? Този стар приятел-нацист, за когото говорите, поне ще знае немски.

— Добро попадение. Освен ако този друг човек е в инвалидна количка или е сляп. От всичко, което знаем, това може да е самият Борман, който не смее да излезе и да си покаже лицето.

— Слепец или човек в инвалидна количка не може да се вмъкне и да вземе писмото — забеляза Тод.

Ричлер отново го погледна с възхищение.

— Вярно. Но един слепец е способен да отмъкне писмото, макар и да не може да го прочете. Или да наеме някого.

Тод си помисли, че това е вече прекалено. Кимна и едновременно сви рамене, за да покаже, че тази мисъл е изсмукана от пръстите. Ричлер беше отишъл много по-далеч от Робърт Лъдлъм и навлизаше в територията на Сакс Ромър. Но колкото и пресилена да беше тази идея, нямаше никакво шибано значение, нали? Не. Какво значение имаше, че Ричлер душеше наоколо и че този блестящ Вайскопф също души.

Писмото, проклетото писмо! Тъпата проклета идея на Дюсандър. И изведнъж си помисли за своята пушка калибър 7,62 милиметра, която лежеше в калъфа на полицата в студения тъмен гараж. Той бързо отхвърли тази мисъл. Дланите на ръцете му се бяха изпотили.

— Дюсандър имаше ли приятели? — попита Ричлер.

— Приятели? Не. По едно време имаше чистачка, но тя се отказа и той не си направи труда да потърси друга. През лятото нае момче да му окоси тревата, но тази година, струва ми се, не е търсил друго. Тревата е много избуяла, нали?

— Да. Разпитахме доста хора и както изглежда, не е наемал друго момче. Търсеха ли го по телефона?

— Разбира се — рече безцеремонно Тод. Това беше проблясък и той съзря в него относително безопасен спасителен изход. Откакто познаваше Дюсандър, неговият телефон звъня само пет-шест пъти — обаждаха се търговци, избирателни организации, които събираха храни за закуска или просто бъркаха номера. Телефонът му трябваше само ако се разболее, както и стана, да изгние душата му в ада. — Обаждаха му се веднъж или два пъти седмично.

— Говореше ли на немски в тези случаи? — попита бързо Ричлер. Изглеждаше възбуден.

— Не — отвърна Тод и изведнъж стана предпазлив. Не му хареса възбудата на Ричлер, имаше нещо фалшиво, нещо много опасно в нея. Тод беше сигурен в това и вътре в себе си се бореше яростно, за да не плувне в пот. — Той не говореше много. Помня, че два пъти каза нещо като „Момчето, което ми чете, сега е тук. Ще ти се обадя по-късно“.

— Бас държа, че е така — каза Ричлер и потупа с длани бедрата си. — Залагам двуседмичната си заплата, че това е човекът. — Той шумно затвори бележника си и стана. Доколкото Тод успя да забележи, той не записа нищо, само си драскаше. — Благодаря на всички, особено на теб, Тод. Зная, че ужасно си потресен, но скоро всичко ще свърши. Ще преровим къщата от мазето до тавана и от тавана до мазето. Доведохме специални групи. Може би ще открием следите на човека, който се е обаждал на Дюсандър по телефона.