Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Напълни отново чашата с вода, ала не погълна веднага нови таблетки. С прекаляване нямаше да постигне целта си. Ако продължеше да ги поглъща, стомахът му щеше да изхвърли съдържанието си и да го спаси за всички недостойни неща, които щяха да му сторят и американците, и израелците. Нямаше намерение да се опитва да спасява глупаво живота си като Hausfrau 13 13 Домакиня (нем.) — Б.пр. в пиянска истерия.

Разтрепераният, висок и победоносен глас на един от картоиграчите долетя до ушите му:

— Тройка на осмица, петнайсет на дванайсет и валето за тринайсет. Харесват ли ти тези ябълки?

— Не му бери грижа — рече самоуверено старецът с хернията. — Имам достатъчно точки. Аз печеля битката.

Печеля битката, помисли заспиващия Дюсандър. Хубав израз, американците си падат по такива. Моето лайно не е рядко, краката или вратата, заври си го там, където слънцето не огрява, много приказки — малко пари. Чудесен идиом.

Мислят си, че са го хванали, но той печели битката пред очите им.

Сред многото абсурдни неща усети, че иска да остави бележка на момчето. Искаше да му каже, че трябва да внимава. Да слуша старият човек, който най-сетне направи погрешна стъпка. Искаше да му каже, че най-подир той, Дюсандър, започна да го уважава, макар че никога няма да го харесва, и че разговорите с него са нещо по-хубаво, отколкото задълбочаването в собствените мисли. Но всяка бележка, колкото и невинна да е тя, можеше да привлече подозрение към момчето, а Дюсандър не искаше това. Момчето щеше да прекара тежко месец-два в очакване да се появи някой държавен агент и да го пита за документ, намерен в банковата касетка на Курт Дюсандър, същият Артър Денкър. Но след време ще повярва, че му е казал истината. Момчето не трябваше да бъде засегнато от това, докато има ум в главата.

Дюсандър протегна ръка, която сякаш измина километри, взе чашата с водата и глътна още три хапчета. Остави чашата, затвори очи и потъна дълбоко в своята мека възглавница. Никога не беше заспивал така, а щеше да спи дълго. Щеше да си почине.

Освен ако това беше сън.

Мисълта го потресе. Сънища? Моля те, господи, не! Не искам тези сънища. Нито за вечността, нито с каквато и да е възможност за пробуждане. Нито…

Обхванат от внезапен ужас, той се опита да се пребори със събуждането. Сякаш към него нетърпеливо се протягаха ръце, за да го сграбчат и измъкнат от леглото, ръце с алчни пръсти.

(!НЕ!)

Мислите му секнаха в стръмната спирала от мрак и той полетя по стръмната спирала като по добре смазана пързалка, все по-надолу, към сънищата, които бяха там.

В 1:35 през нощта откриха, че е взел опасна доза, а след петнайсет минути съобщиха, че е умрял. Дежурната сестра беше млада и чувствителна към леко ироничната изтънченост на стария мистър Денкър. Тя се разплака. Беше католичка и не можеше да разбере защо такъв мил старец, който вече оздравяваше, е постъпил така и е изпратил безсмъртната си душа в пъкъла.

В събота никой в къщата на Боудънови не ставаше преди девет часа. Тази сутрин в девет и трийсет Тод и баща му четяха на масата, а поспаливата Моника, все още сънена, им поднесе безмълвно бъркани яйца, сок и кафе.

Тод четеше евтин научнофантастичен роман, а Дик се беше потопил в „Аркитекчъръл Дайджест“ , когато вестникът изшумоля пред вратата.

— Искаш ли да го донеса, татко?

— Аз ще го взема.

Дик донесе вестника, сръбна от кафето и се задави, когато съзря написаното на първа страница.

— Какво става, Дик? — попита Моника и побърза към него.

Дик изплю кафето, което му беше влязло в кривото гърло, и докато Тод го гледаше над евтиното книжле с кротко учудване, Моника започна да го тупа по гърба. На третия удар погледът й падна на вестникарското заглавие и ръката й спря насред пътя, сякаш играеше на статуи. Очите й се разшириха като че всеки момент ще паднат на масата.

— Велики боже небесни! — изрече Дик Боудън със сподавен глас.

— Това не е ли… не мога да повярвам… — започна Моника и млъкна. Тя погледна към Тод. — О, милият…

Баща му също го гледаше.

Разтревоженият Тод отиде до масата.

— Какво има?

— Мистър Денкър — рече Дик. Само това успя да произнесе.

Тод прочете заглавието и разбра всичко. С тъмни букви беше написано: ИЗБЯГАЛ НАЦИСТ СЕ САМОУБИ В БОЛНИЦАТА НА САНТО ДОНАТО. Отдолу имаше две снимки, една до друга. Тод ги беше виждал и двете. На едната виреше нос Артър Денкър, шест години по-млад и по-жизнен. Тод знаеше, че го е снимал един хипи — уличен фотограф, и старецът купил снимката само за да не попадне случайно във вражески ръце. На другата снимка офицерът от СС Курт Дюсандър седеше зад бюрото си в Патин. Фуражката му беше леко накривена на една страна.