Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— На мен ли говорите? — попита Дюсандър на немски.

— Че на кого? Вашият съсед си отиде.

— Хайзел? Да. Отиде си вчера.

— Събудихте ли се?

— Разбира се. Но вие очевидно ме бъркате с някой друг. Казвам се Артър Денкър. Сигурно бъркате стаята.

— Името ми е Вайскопф. А вашето е Курт Дюсандър.

Дюсандър се опита да оближе устни, но не успя. Изглеждаше много вероятно това да е част от кошмара, един нов вариант, нищо друго. Доведи ми някой пияница и ми дай нож за пържоли, Мистър Еврейска Звезда, ще го издухам като дим.

— Не познавам Дюсандър — каза той на младия мъж. — Не ви разбирам. Може ли да позвъня на сестрата?

— Разбирате — рече Вайскопф. Той леко се премести и отметна от челото си кичур коса. Прозаичността на този жест разпръсна и последната надежда на Дюсандър.

— Хайзел — произнесе Вайскопф и посочи празното легло.

— Хайзел, Дюсандър, Вайскопф — тези имена не ми говорят нищо.

— Хайзел падна от стълба, когато си слагаше новата водосточна тръба на къщата — обясни Вайскопф. — Счупи си гръбнака. Може би никога няма да ходи. Нещастник. Но това не беше единствената трагедия в живота му. Той е бил концлагерист в Патин, там е загубил жена си и двете си дъщери. Патин, където командвахте вие.

— Мисля, че сте луд — каза Дюсандър. — Името ми е Артър Денкър. Дойдох в тази страна след смъртта на жена ми. Преди това бях…

— Спестете ми тези приказки — рече Вайскопф и вдигна ръка. — Той не е забравил вашето лице. Това лице.

Вайскопф тикна една снимка в лицето на Дюсандър като илюзионист, който прави фокус. Беше една от онези, които момчето му показа преди години: младият Дюсандър с небрежно накривена есесовска фуражка зад бюрото си.

Дюсандър започна бавно, вече на английски, като произнасяше внимателно думите.

— През войната бях заводски механик. Отговарях за производството на разпределителния вал и двигателите на бронираните коли и танковете. По-късно участвах в разработването на танка „Тигър“. Моята запасна част беше свикана по време на битката за Берлин и се бих достойно, макар и за малко. След войната работих в Есен, в Меншлеровите моторни заводи докато…

— … докато трябваше да бягате в Южна Америка. С вашето злато, претопено от еврейски зъби, с вашето сребро, претопено от еврейски накити и с номера на вашата сметка в швейцарска банка. Знаете ли, мистър Хайзел се върна вкъщи щастлив. Е, имал и лоши моменти, когато се събудил в тъмното и разбрал с кого дели стаята. Сега е по-добре. Той вярва, че бог му е отредил върховната привилегия да си счупи гръбнака, за да стане оръдие за залавяне на един от най-големите касапи, които някога са живели.

Дюсандър отговори бавно, произнасяйки думите внимателно.

— През войната бях заводски механик…

— Я зарежете това. Документите ви няма да издържат сериозна проверка. Зная това, вие също. Ние ви открихме.

— Отговарях за производството на…

— На трупове. Както и да е, преди нова година ще бъдете в Тел Авив. Този път властите си сътрудничат с нас, Дюсандър. Американците искат да бъдем щастливи и ти си едно от нещата, които ни правят щастливи.

— … разпределителен вал и двигатели за бронирани коли и танкове. По-късно участвах в разработката на танка „Тигър“.

— Ставате досаден. Защо го усуквате?

— Моята запасна част беше свикана…

— Добре, тогава. Ще ме видите пак. Скоро.

Вайскопф стана и излезе от стаята. За миг сянката му се мярна на стената и също изчезна. Дюсандър затвори очи. Мислеше дали Вайскопф казва истината за сътрудничеството с американците. Преди три години, когато Америка имаше трудности с нефта, той нямаше да повярва на това. Ала сегашните катаклизми в Иран можеха да затвърдят американската подкрепа за Израел. Това беше възможно. Имаше ли значение? По един или друг начин, законно или незаконно, Вайскопф и неговите колеги щяха да го хванат.

С нацистите те бяха безкомпромисни, а станеше ли дума за лагери, те ставаха лунатици.

Разтрепера се целият. Но той знаеше какво да направи сега.

Документите за успеха на учениците от прогимназията в Санто Донато се пазеха в стар занемарен склад на северната страна, близо до изоставеното депо. Вътре беше тъмно, стъпките кънтяха, миришеше на восък, паста за лъскане и препарат за почистване — със склада се разпореждаше училищния отдел.

Ед Френч беше там към четири часа, хванал за ръка Норма. Портиерът ги пусна, каза на Ед, че това, което търси, е на четвъртия етаж. Показа им скърцащият раздрънкан асансьор, който така изплаши Норма, че тя потъна в мълчание.