Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

Момиченцето дойде на себе си на четвъртия етаж, заподскача и започна да прави щуротии между мрачните редици от кутии и папки, сред които Ед търсеше да открие бележниците от 1975 година. Той дръпна втората кутия и започна да рови из буквата „Б“: БОРК, БОСТУИК, БОСУЕЛ. БОУДЪН, ТОД. Извади бележника, тръсна нетърпеливо глава над него в мъжделивата светлина и отиде до един от високите прашни прозорци.

— Не се върти тук, захарче — извика той през рамо.

— Защо, татко?

— Защото троловете ще те хванат — рече той и вдигна бележника на Тод към светлината.

Разбра всичко от пръв поглед. Бележникът, който тук се търкаляше в папките от три години, беше внимателно, почти професионално фалшифициран.

— Исусе! — промърмори Ед Френч.

— Тролове, тролове, тролове — пееше ликуващата Норма и продължаваше да танцува сред купищата папки.

Дюсандър вървеше внимателно по болничния коридор. Чувстваше се малко несигурен в краката. Носеше синята си хавлия за баня над бялата болнична пижама. Беше вечер, малко след девет часа, сестрите предаваха смяната. През следващия половин час щяха да бъдат заети, той вече забеляза, че са заети при всяка смяна. По това време си предаваха бележки, разменяха клюки и пиеха кафе в стаята на сестрите, която се намираше зад ъгъла след чешмата за пиене.

Искаше само да мине край чешмата за пиене.

Не му обърнаха внимание в широкия коридор, който по това време му напомняше за дълга и еклива железопътна гара минути след тръгването на пътническия влак. Болните се разхождаха бавно насам-натам, някои облечени в халати като него, други държаха отзад краищата на болничните си пижами. Смесица от музика идеше от няколко транзисторни радиоапарата в различни стаи. Посетителите идваха и си отиваха. В една от стаите се чуваше мъжки смях, някой плачеше в коридора. Край него мина един лекар, забил нос в роман, отпечатан върху евтина хартия.

Дюсандър отиде до чешмата, пи вода, изплакна уста с шепа и погледна към затворената врата в края на коридора. Тази врата стоеше винаги заключена, поне така беше на теория. На практика, както забеляза, понякога оставаше отключена и ненаблюдавана. Много често през хаотичния половин час за предаване на смяната, сестрите се скупчваха зад ъгъла. Дюсандър беше забелязал това с обиграното си и набито око на човек, който много дълго е бил на нокти. Искаше му се само да е наблюдавал някоя и друга седмица какво става с ненадписаната врата, да гледа опасното й отваряне — късметът му щеше да излезе само веднъж. Но той нямаше и една седмица.

Името, с което беше известен в Резиденцията — Върколака, можеше да остане неизвестно още два-три дни, но можеха да го открият и утре. Той не смееше да чака. Когато всичко излезе наяве, ще го поставят под постоянно наблюдение.

Отпи още една малка глътка, избърса уста и се огледа на двете страни. Сетне, внезапно и без да се крие, прекоси коридора, натисна бравата и влезе в склада за лекарства. Ако дежурната сестра беше на мястото си зад бюрото, той щеше да бъде само късогледият мистър Денкър. Много се извинявам, мила госпожо, мислех, че това е тоалетната. Колко съм глупав.

Но в склада за лекарства нямаше никой.

Плъзна поглед по горната полица отляво. Имаше само капки за очи и уши. На следващата полица бяха наредени разхлабителни и свещички. На третата полица зърна „Секонал“ и „Веронал“. Той пъхна шишенце „Секонал“ в джоба на дрехата си. После излезе през вратата, без да се оглежда със загадъчна усмивка на лице — това не е тоалетната, нали? Тя е там, почти срещу чешмичката. Колко съм глупав!

Мина през вратата с надпис „МЪЖЕ“, влезе вътре и си изми ръцете. Върна се по коридора към полусамостоятелната стая, която След изписването на изтъкнатия мистър Хайзел беше станала съвсем самостоятелна. На масичката между леглата имаше чаша и пластмасова кана с вода. Жалко, че нямаше бърбън; срамна работа. Ала хапчетата щяха да го отнесат с каквото и да ги погълнеше.

— Много ти здраве , Морис Хайзел — рече той с лека усмивка и си наля чаша вода. След толкова години подскачане в мрака, след толкова лица, които го гледаха свойски от пейките в парковете, в ресторантите или по автобусните спирки, най-подир го познаха и спипаха чрез човек, когото не познаваше. Беше смешно. Хвърли на Хайзел само два погледа, Хайзел, който по волята божия лежеше със счупен гръбнак. Помисли си повторно, че не е просто смешно, беше много смешно.

Сложи три хапчета в устата си, глътна ги с вода, сложи още три, после още три. В стаята от другата страна на коридора видя двама старци, които разгорещено играеха карти, наведени над нощната масичка. Единият от тях страдаше от херния. Каква беше болестта на другия? Камъни в жлъчката? Камъни в бъбреците? Тумор? Простатата? Ужасът на старческата възраст. Те бяха безброй.