Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Може би Дюсандър казваше истината. Не, не само „може би“. Вероятно. Ала се надигаха едни такива страхове, най-лошият от които беше отказът на Дюсандър да го нарича по име.

И за капак на всичко идваше собствената му неспособност да вземе окончателно решение. За капак на всичко идваше горчивата истина: даже след четири години посещения при Дюсандър той не знаеше какво се мъти в главата на стареца. В края на краищата беше ли наистина способен ученик?

Коли, коли, коли. Пръстите го сърбяха да грабне оръжието. Колко може да очисти? Три? Шест? Или даже дванайсет? И колко километра има до Вавилон?

Той се движеше непрекъснато, мъчително.

Само смъртта на Дюсандър можеше да разкрие окончателната истина, мислеше си. Някога през следващите пет години или пък още по-рано. Три до пет — това звучеше като затворническа присъда. Тод Боудън, този съд ви осъжда на три до пет години за съучастничество с известен военен престъпник. Три до пет години кошмари и студена пот.

Рано или късно Дюсандър просто ще се гътне. Тогава ще започне очакването. Буца в стомаха при всяко позвъняване на телефона или звънеца.

Мислеше, че няма да издържи това.

Пръстите го сърбяха за пушката. Тод ги стисна в юмрук и ги мушна между чатала си. Остра болка сви корема му и той полежа малко на земята, свит на кълбо, оголил зъби в застинал вик. Болката беше ужасна, но тя спря безкрайния парад на мислите.

Най-подир, за известно време.

За Морис Хайзел тази неделя беше ден на чудесата.

„Атланта Брейвз“, любимият му бейзболен отбор, размаза на два пъти недостижимия и могъщ „Цинцинати Редс“ с резултат 7:1 и 8:0. Лидия, която се хвалеше самодоволно, че е много предпазлива и чиято любима мисъл беше „Грам предпазливост е повече от килограм лекарство“, се подхлъзна на мокрия под в кухнята на приятелката си Джанет и си разтегна връзките на бедрото. Остана вкъщи, в леглото. Не беше сериозно, никак даже, да благодарим на бога (на кой бог?) за това, ала сега тя нямаше да идва на посещение поне два, а може и цели четири дни.

Четири дни без Лидия! Четири дни, през които нямаше да слуша как тя го е предупредила, че стълбата е паянтова, и как той напук се е покатерил толкова високо на нея. Четири дни няма да слуша приказките й, че винаги била предупреждавала за скръбта, която ще им донесе палето на Роган, защото винаги гони Лавър Бой. Четири дни без Лидия да го пита не е ли доволен сега, че тя се грижи за него и е изпратила застрахователната полица, а ако не беше го направила, те вече щяха да са на път към сиропиталището. Четири дни без Лидия да му казва, че много хора живеят нормално — или почти — парализирани от кръста надолу. Виж, всеки музей и галерия имат както стълби, така и рампи за инвалидни колички, има и специални автобуси. След този кратък обзор Лидия щеше да се усмихне храбро и неизбежно да се разреве.

В късния следобед Морис се беше отпуснал в приятна дрямка.

Събуди се в четири и половина. Съседът му спеше. Паметта още не му позволяваше да постави Денкър на неговото място, но беше сигурен, че е срещал някъде тоя човек. Един-два пъти се опита да изкопчи подробности за него, но нещо го караше да се пази от задълбаване и водеше с човека само банални разговори — за времето, за последното земетресение, за бъдещото земетресение и, разбира се, Водачът казва, че тази седмица Майрън Флорин ще се върне със специално гостуване в шоуто на Уелк.

Морис си рече, че издържа на гръб, защото се занимава с умствени игри и когато си в гипсово корито от раменете до бедрата, умствените развлечения са добре дошли. Ако си уредиш малко умствено състезание, няма да се чудиш много дълго как ще пикаеш с катетър през останалата част от живота си.

Ако отиде и направо попита Денкър, умствената игра вероятно ще отлети бързо и ще стигне до незадоволително заключение. Те ще сведат миналото си до някаква обща случка — пътуване с влак, разходка с лодка, може би даже и лагер. Денкър може да е бил в Патин, там беше пълно с германски евреи.

От друга страна, една от сестрите му каза, че Денкър вероятно ще се прибере вкъщи след една-две седмици. Ако Морис не може да се спомни дотогава, той ще обяви мислено играта за загубена и направо ще каже на човека: виж какво, имам чувството, че те познавам.

Но цялата работа беше много повече от това, допускаше той мислено. В чувството му имаше нещо опасно като подводно течение, което го караше да мисли за оная приказка — „Маймуната и лапата“, където всяко желание се заплаща с някакъв лош обрат на съдбата. Възрастни съпрузи, които са станали собственици на лапата, поискали сто долара и ги получили като съболезнование за собствения им син, убит при ужасна злополука във фабриката. После майката поискала синът им да се върне. Подир малко те чули стъпки по пътеката към тях и чукане на вратата. Преизпълнена с радост, майката изтичала надолу по стълбите да пусне в дома си единственото им чедо. Бащата, полудял от страх, потърсил в тъмното сухата лапа, намерил я най-сетне и поискал синът им да умре отново. Малко след това майката отворила вратата и не намерила нищо на прага освен вихрушка от нощния вятър.