Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Не, не грешиш — каза Тод. — Пикал съм ти на мутрата и пак ще го направя. Прикрих те, защото имаш нещо в банковия сейф, което може да съсипе живота ми.

— Не, нямам.

— Какво? Какви ги дрънкаш?

— Това беше блъф като твоето писмо, оставено у приятел. Никога не си писал такова писмо, не е имало такъв приятел, а аз никога не съм написал нито дума за нашето… съдружие, мога ли да го назова така? Сега свалям картите си на масата. Ти спаси живота ми. Не казвай, че само си защитил живота си, това не променя нищо, ти действаше бързо и ефикасно. Не мога да те нараня, момче, казвам ти го свободно. Гледал съм смъртта в лицето и тя ме е плашила, но не толкова, колкото можеше да ме уплаши. Няма документ. Ние сме квит, както каза.

Тод се усмихна. Това беше само едно фатално усукване на устните нагоре. Странна язвителна светлинка танцуваше и пърхаше в очите му.

— Хер Дюсандър — каза той, — де да знаех това.

Вечерта Тод слезе по склона над магистралата, прескочи събореното дърво и седна на него. Вече се здрачаваше. Вечерта беше топла. Автомобилните фарове пресичаха мрака на дълги жълти редици от маргаритки.

Няма документ.

Той така и не разбра колко непоправимо е цялото положение, докато разговорът не продължи. Дюсандър предложи на Тод да претърси къщата за ключ от банковата касетка и ако не намери ключ, значи няма касетка, няма и документ. Но ключа можеше да е скрит някъде — може да е заровен в стъклен буркан, може да е сложен в консервна кутия и мушнат под някой шкаф. Може даже да е отнесен с автобуса в Сан Диего и да е пъхнат зад един от камъните на декоративната стена, ограждаща територията на мечките.. В това отношение, продължаваше мисълта си Тод, Дюсандър можеше просто да хвърли ключа. Защо не? Той имаше нужда от него само веднъж — да сложи писмените документи вътре. Ако умре, някой друг ще ги извади.

При тази мисъл Дюсандър кимна неохотно, но след като помисли малко, направи друго предложение. Когато той се оправи достатъчно и се прибере вкъщи, ще остави момчето да се обади във всяка банка на Санто Донато. На чиновника във всяка банка ще излезе с номера, че се обажда заради дядо си. Бедният дядо, ще каже, много е остарял през последните две години, а сега си е изгубил ключа за личния сейф. И още по-зле, той не може да си спомни в коя банка е неговата касетка. Могат ли да проверят в папките си за Артър Денкър, без инициали в средата? И когато Тод позвъни на всички банки в града…

Тод вече клатеше глава. Първо, тази история със сигурност ще предизвика подозрения. Много е плоска. Ще заподозрат, че се готви някаква измама и ще се свържат с полицията. Даже всички банки да приемат обаждането за чиста монета, то няма да свърши работа. Ако никоя от стотината банки в Санто Донато няма сейф на името на Денкър, това не значи, че Дюсандър не е наел сейф в Сан Диего, Лос Анджелис или в някой град между тях.

Най-сетне Дюсандър поде:

— Ти имаш готови всички отговори, момче. Всички без един. Какво печеля, ако те излъжа? Съчиних тази история, за да се предпазя от теб, това е причината. Сега се мъча да я премахна. Каква полза виждаш в това?

Дюсандър се надигна мъчително на лакът.

— Защо ми е документ за тая работа? Мога да съсипя живота ти от това болнично легло, ако си го поставя за цел. Мога да отворя уста пред първия минаващ лекар, те всички са евреи и сигурно знаят кой съм или поне кой бях. Но за какво ми е това? Ти си добър ученик. Имаш блестяща кариера пред себе си. Освен ако си небрежен с твоите пияници.

Лицето на Тод застина.

— Казах ти…

— Зная. Никога не си чувал за тях, никога не си докосвал и косъм от пълните им с пърхот и паразити коси, правилно, добре, чудесно. Не казвам нищо за това. Само ми обясни, момче, защо да те лъжа за това? Ние сме квит, викаш. Но аз ще ти кажа, че не можем да бъдем квит, докато не си вярваме.

Сега, седнал зад поваленото дърво на склона, който се спускаше надолу към магистралата, загледан в анонимните светлини на фаровете, движещи се безкрайно като бавни трасиращи куршуми, той знаеше много добре, че се страхува.

Дюсандър се разприказва за доверие. Това го плашеше.

Мисълта, че Дюсандър е скътал дълбоко в сърцето си мъничко, но съвършено пламъче омраза, също го плашеше.

Омразата на Тод Боудън — млад, спретнат, без нито една бръчица, е нещо съвсем друго; Тод Боудън, способният ученик с целия бляскав живот пред него.

Но това, което го плашеше най-много, беше отказът на Дюсандър да го нарича по име.

Тод. Толкова ли е трудно даже за някакъв стар шваба с изкуствени зъби? Тод. Една сричка, лесно, се произнася. Сложи си езика до небцето, отвори леко зъбите, отпусни езика — и готово! А Дюсандър винаги го наричаше „момче“. Само така. Презрително. Анонимно. Да, това беше анонимно. Толкова анонимно, колкото серийния номер в концентрационните лагери.