Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Тод хвърли поглед през рамо към човека в другото легло и придърпа стола си към кревата на Дюсандър. Той усети как мирише изсушената плът на Дюсандър — от нея се носеше същия дъх, както от Египетската зала в музея.

— Питай.

— За оня пияница. Ти говореше нещо за мен, спомена, че съм имал опит. Опит от първа ръка. Какво искаше да кажеш?

Усмивката на Дюсандър се поразшири.

— Аз чета вестници, момче. Старите хора винаги четат вестници, но не като младите. В краищата на някои писти по летищата на Южна Америка някои мишелови се събират, когато насрещните ветрове станат опасни, знаеш ли това? Така старците четат вестници. Преди месец в неделния вестник излезе една статия. Не уводна, никой не се интересува от скитници и алкохолици, че да ги слага на първа страница, беше един истински разказ в раздела за сензационни материали. ДЕБНЕ ЛИ НЯКОЙ ИЗМЕТА НА САНТО ДОНАТО? — така се казваше статията. Недодялана. Жълта преса. Вие, американците, сте прочути с нея.

Ръцете на Тод се свиха в юмруци, ноктите му се впиха в дланите. Той не четеше неделните вестници, използваше времето за по-хубави неща. Преглеждаше всекидневно вестниците поне една седмица след всяко от своите малки приключения, но нито веднъж материал за тези скитници не се появи на трета страница. Мисълта, че някой е направил връзката зад гърба му, го вбесяваше.

— Статията разказваше за няколко убийства. Изключително жестоки убийства — пребиване, съсичане. Зверска жестокост, така пишеше, но нали ги знаеш репортерите? Авторът на тази прискърбна история предполагаше, че смъртността на несретниците е много висока и че Санто Донато има прекалено голям дял в сиромашията години наред. За една година не всички такива хора умират естествено или от собствените си навици. Често ги убиват. В повечето случаи убиецът е един от сънародниците на починалия, поводът е дребна игра на карти или бутилка мускат. Убиецът обикновено е щастлив да се изповяда. Той е изпълнен с угризения. Но тези последни убийства не са изяснени. И най-зловещото в мислите на този жълт журналист е високата степен на изчезвания през последните години. Разбира се, той отново допуска, че повечето от тях са съвременни пътуващи работници — идват и си отиват. Някои от тях заминават, без да си получат надницата за един ден с чек от Бюрото по труда, което плаща в петък. Не са ли те жертви на Убиеца на пияници, пита жълтият журналист. Жертви, които няма да бъдат намерени. Буф! — Дюсандър размаха ръка във въздуха, сякаш за да прокуди тази крещяща безотговорност. — Гъделичкане, не ще и дума. Дай на хората малко удобна уплаха в неделя сутринта. Той изважда стари бакии — ужасяващи, но все още полезни: Кливландският убиец, Зодиака, загадъчният мистър X, който убиваше Черните Гергини, Спрингхийл Джак. Ей такова лигавене. Но то ме накара да се позамисля. Какво да прави един старец, освен да мисли, когато старите приятели не идват да го видят? — Тод сви рамене. — И си помислих: ако исках да помогна на тоя гаден журналист, което съвсем сигурно няма да направя, бих могъл да обясня някои от изчезванията. Не говоря за труповете, намерени пребити или съсечени, не за тях, да даде Господ покой на оглупелите им души. Защото поне някои от изчезналите скитници са в моето мазе.

— Колко са там? — попита с тих глас Тод.

— Шест — спокойно отговори Дюсандър. — Включително тоя, който ми помогна да положа.

— Ти си голям боклук — рече Тод. Кожата под очите му побеля и лъсна. — В един момент ти изпотроши собствените си шибани колела.

— Изпотроших собствените си колела. Какъв очарователен израз! Може и да се прав. Но после си помислих: този вестникарски чакал с удоволствие ще припише и убийствата, и изчезванията на един и същи човек — на хипотетичния Убиец на пияници. Но ми се струва, че това няма да стане. После си рекох: познавам ли някого, който може да направи такива работи? Някой, който е бил под голямо напрежение, както бях през последните няколко години? Някой, който е чувал как старите призраци дрънкат вериги? Отговорът е „да“. Познавам теб , момче.

— Никого не съм убил.

Образът, който се появи в съзнанието му, не беше на пияницата. Те не са хора, не са никакви хора. Той се видя зад падналото дърво, окото му наднича в оптическия прицел на неговата пушка калибър 7,62 милиметра, видя жената с русата коса, мъжа с претенциозната брада, другия с пикапа.

— Може и да не си — съгласи се доста дружелюбно Дюсандър. — Но се държа толкова добре оная нощ. Твоята изненада беше гневът, че си въвлечен в това опасно положение заради някакви старчески болести, предполагам. Греша ли?