Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Тод не завърши пръв по успех в класа само заради лошата си бележка на изпита по тригонометрия, за който се готвеше вечерта, когато Дюсандър получи сърдечен пристъп. Той получи окончателна бележка малко под 6 минус.

Седмица след дипломирането Боудънови отидоха да посетят мистър Денкър в Общата болница на Санто Донато. Тод нервничеше през петнайсетте минути баналности от рода на „благодаря“ и „как се чувствате“ и беше благодарен за прекъсването, когато човекът от съседното легло го попита може ли да отиде при него за малко.

— Ще ме извините — заоправдава се другият човек. Той лежеше в огромно гипсово корито и по някаква причина беше закачен към система от макари и жици. — Името ми е Морис Хайзел. Счупих си гръбнака.

— Това е много лошо — рече натъртено Тод.

— О, много лошо, каза той! Това момче има дар да избира хората!

Тод започна да се извинява, ала Хайзел вдигна ръка със слаба усмивка. Лицето му беше бледо и уморено като лицето на всеки стар човек в болницата, изправен пред бъдещите промени, от които някои със сигурност са на лошо. В това отношение, помисли Тод, те си приличат с Дюсандър.

— Не трябва — възпротиви се Морис. — Не трябва да отговаряш на недодялани забележки. Ти си чужденец. Мога ли да натрапвам проблемите си на чужденец?

— Човек не е остров сам за себе си… — започна Тод и Морис се засмя.

— Виж ти, отговаря ми с цитати! Хитро момче! Твоят приятел как е?

— Ами докторът казва, че се оправя, като се има предвид възрастта му. Той е на осемдесет години.

— Толкова стар! — зачуди се Морис. — Знаеш ли, той не говори много с мен, но от думите му разбрах, че е натурализиран. Като мен. Аз съм поляк, нали разбираш? По произход, имам предвид. От Радом.

— О! — вежливо каза Тод.

— Да. Знаеш ли на кое му викат „оранжевият люк“ в Радом?

— Не — усмихна се Тод.

— На Хауърд Джонсън — рече Морис и се засмя. Засмя се и Тод. Дюсандър хвърли поглед към тях, объркан от смеха, и се понамръщи. После Моника каза нещо и той пак погледна към нея.

— Твоят приятел натурализиран ли е?

— Да — отвърна Тод. — Той е от Германия. От Есен. Познавате ли този град?

— Не — каза Морис, — но съм бил веднъж в Германия. Мисля си дали той не е участвал във войната?

— Всъщност не зная. — Очите на Тод станаха съвсем далечни.

— Не знаеш? Е, няма значение. Войната беше преди много години. След три години според конституцията в тази страна ще има хора, които биха могли да станат президент — президент! — и са родени след края на войната. За тях сигурно няма да има разлика между чудото на Дюнкерк и Ханибал, който минава със слонове през Алпите.

— Вие участвахте ли във; войната? — запита Тод.

— Мисля, че участвах, в известен смисъл. Ти си добро момче, идваш да видиш толкова стар човек. Двама стари хора, ако броим и мен.

Тод се усмихна скромно.

— Много съм уморен — въздъхна Морис. — Може да подремна.

— Надявам се, че скоро ще се оправите — каза Тод.

Морис кимна, усмихна се и затвори очи. Тод се върна при леглото на Дюсандър, където родителите му тъкмо се канеха да тръгват. Баща му погледна часовника си и въздъхна с фалшива сърдечност колко късно е станало.

Подир два дни Тод дойде в болницата сам. Този път Морис Хайзел спеше дълбоко, зазидан в гипсовото корито на другото легло.

— Ти се справи добре — каза спокойно Дюсандър. — Върна ли се после в къщата?

— Да. Изгорих проклетото писмо. Мисля, че никой не се интересува от това писмо и се боях… не зная от какво. — Той сви рамене. Не искаше да каже на Дюсандър за суеверния страх от писмото, страх, че някой, който знае немски, може да влезе в къщата и да разбере по съдържанието, че то е остаряло с десет или двайсет години.

— Другият път като дойдеш, донеси ми нещо за пиене — каза Дюсандър. — Разбрах, че мога без цигари, но…

— Няма да дойда вече — равно изрече Тод. — Никога. Край. Ние сме квит.

— Квит. — Дюсандър скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Усмивката му не беше съвсем блага, ала се задържа за малко, докато премине към същността на въпроса. — Мислех, че това се отнася за картите. Другата седмица ще ме пуснат от това гробище или поне така обещават. Лекарят каза, че в тази кожа ми остават няколко години. Попитах го колко и той се засмя. Подозирам, че не повече от три, най-вероятно не повече от две. И все пак, мога да ги изненадам.

Тод мълчеше.

— Но между нас казано, момче, не се надявам да векувам.

— Искам да те питам нещо — каза Тод, като погледна настойчиво Дюсандър. — За това дойдох днес. Искам да те питам за нещо, което ми спомена веднъж.