Стивън Кинг - Смъртта на Джак Хамилтън

Джони вдигна кърпата и надникна под нея.

— За нула време стана — рече с усмивка. — Старият Червен Хамилтън май малко посиня.

На вън някаква кола влезе в двора. Можеше да са ченгетата, но нямаше какво да се прави.

— Стискай това — нареди тя и ми посочи дупката с марлята вътре. — Не съм голяма шивачка, но ще се опитам да го закърпя криво-ляво.

Аз не исках да пипам никъде в близост до дупката, но не можех да й откажа. Стиснах кожата и отвътре потече водниста гной. Стомахът ми се сви и започна да къркори. Нямаше как да го спра.

— Хайде — рече тя със странна усмивка, — Ако си достатъчно куражлия да дръпнеш спусъка, трябва да се справиш с тази дупчица.

Тя наистина го заши криво-ляво, прокарваше иглата през самата кожа. След първите два бода, вече не можех да гледам.

— Благодаря — рече накрая Джони. — Ще съм ти задължен за това.

— Не се надявай много. Вероятността да се оправи е не повече от едно на двайсет.

— Ще се оправи — заяви уверено той.

В този момент Док и Волни нахълтаха. С тях влезе и един член на бандата им — Бъстър Дагс или Драгс, не помня. Както и да е, той беше говорил по телефона и каза, че ченгетата в Чикаго се разшетали, арестували всеки, който би могъл да е свързан с отвличането на Бремър, което бе последният голям удар на Баркъровата банда. Един от задържаните бил Джон Дж. Маклафлин Шефа, голяма клечка в Чикагската политическа машина. Арестували и доктор Джоузеф Моран, известен още като Плачльото.

— Моран ще ни издаде — вика Волни.

— Може да не е вярно — отбеляза Джони; Джак беше в безсъзнание, косата му лежеше върху възглавницата като парченца медена тел. — Може да е само слух.

— Източникът ми е сигурен — намеси се Бъстър. — Каза ми го самият Тими О’Ший.

— Какъв е този Тими О’Ший, бе? Да не бърше задника на папата?

— Племенник е на Моран — отвърна Док и това сложи край на спора.

— Знам какво си мислиш, хубавецо — вика Зайка на Джони. — Ако сложите този пич в колата и го кандилкате до Сейнт Пол, до сутринта ще е труп.

— Можете да го оставите — предложи Волни. — Ако ченгетата цъфнат, ще се погрижат за него.

По лицето на Джони се стичаше пот. Изглеждаше уморен, но се усмихваше. Той винаги намираше сили да се усмихне.

— Да, ще се погрижат — вика, — ама няма да го закарат в болницата. Най-вероятно да сложат възглавницата на лицето му и някой ще настани задника си отгоре.

Това ме стресна, сещате се защо.

— Е, решавайте — вика Бъстър, — защото до сутринта тази барака ще е обградена. Аз се махам.

— Махайте се. Ти също, Хомър. Аз ще остана с Джак.

— Мамка му — вика Док. — И аз оставам.

— Защо не? — съгласи се Дейвис.

Бъстър Дагс или Драгс ги изгледа, сякаш бяха луди, но знаете ли какво? Това изобщо не ме изненадваше. Просто Джони действаше така на хората.

— И аз оставам — викам.

— Е, аз пък се махам — казва Бъстър.

— Чудесно — вика Док. — Вземи и Зайка.

— Няма начин — тросва се тя. — Точно сега смятам да сготвя нещо.

— Да не си изкукала? — пита я Док. — Един часа през нощта е, а ти си с кръв до лактите.

— Не ми пука колко е часът, а кръвта ще се измие. Смятам да ви приготвя най-вкусната закуска, която някога сте яли: яйца, бекон, бисквити, бульон, миш-маш.

— Обичам те, омъжи се за мен — вика Джони и всички се засмяхме.

— По дяволите — изсумтя Бъстър. — Ако има закуска, и аз оставам.

Така всички останахме в Орора, готови да умрем заради един човек, който (независимо дали на Джони му харесваше или не) вече беше пътник. Барикадирахме предната врата с един диван и няколко стола, задната затиснахме с газовата печка, която така и така не работеше. Можехме да използваме само тази на дърва. Двамата с Джони взехме оръжията си от форда, а Док свали няколко от тавана, а също сандък с гранати, миномет и сандък с мини. Обзалагам се, че в този район и военните не разполагаха с толкова снаряжение. Ха-ха!

— Добре, не ме интересува колко ще пречукаме, стига Мелвин Първис да е сред тях — изръмжа по едно време Док.

Когато Зайка сложи манджата на масата, вероятно и местните селяни сядаха да закусват. Дежурехме на смени. Веднъж Бъстър вдигна тревога и всички скочихме, но се оказа просто някаква цистерна с мляко. Ченгетата така и не се появиха. Може да го отдадете на невярна информация, но аз мисля, че си беше чист Джон-Дилинджъров късмет.

Междувременно състоянието на Джак се влошаваше. Следобед на следващия ден дори Джони осъзна, че той няма да живее, макар че за нищо на света не искаше да го признае. На мен ми беше жал за жената. Зайка видя, че между шевовете се процежда гной, и заплака. Направо се обливаше в сълзи. Ще кажеш, че е познавала Джак Хамилтън цял живот.