Стивън Кинг: Смъртта на Джак Хамилтън

Аз хванах края на конеца и го закрепих за дръжката на вратата с лепенката. Започнах да дебна следващата. После трета. Зайка излезе да погледа по-отблизо. Казах й, че може да остане, ако мирува. Тя опита, но не й се удаваше особено да стои неподвижно, и накрая й рекох, че ми плаши дивеча, и я отпратих.

Стоях пред клозета час и половина — достатъчно дълго, та миризмата вече да не ми прави впечатление. След това започна да ми става студено, а и мухите бяха тромави. Хванах пет. По Пендълтънските стандарти това беше цяло ято, макар и не чак толкова богат улов за човек, застанал пред кенеф. Както и да е, внесох ги вътре, преди да стане твърде студено, за да летят.

Когато влязох бавно в кухнята, Док, Волни и Зайка се засмяха и заръкопляскаха. Джак лежеше в една стая в другия край на къщата, там беше тъмно. Затова бях поискал бял конец, а не черен. Изглеждах така, сякаш нося невидими балони. С тази разлика, че бръмченето на мухите се чуваше — бяха полудели от ужас, като всяко друго същество, когато изведнъж се окаже вързано.

— Проклет да съм — вика Док Баркър. — Наистина, Хомър. Два пъти проклет. Къде научи това?

— В изправителния дом в Пендълтън.

— Кой те научи?

— Никой. Просто веднъж го направих.

— Защо конците не се оплитат? — попита Волни.

Очите му бяха станали големи като паници. Страшно се забавлявах от това, честно.

— Не знам — викам. — Всяка лети встрани от другите, никога не си пресичат пътя. Природен феномен.

— Хомър! — вика Джони от другата стая. — Ако си ги хванал, идвай!

Аз прекосих кухнята като опитен мухокаубой; Зайка докосна ръката ми:

— Внимавай. Приятелят ти си отива, а другият ти приятел е побеснял. Ще се оправи… след това… но точно сега е опасен.

Знаех по-добре от нея. Когато си наумеше нещо, Джони обикновено го постигаше. Не и този път.

Джак беше подпрял глава на възглавницата и макар че лицето му беше бяло като хартия, той отново бе с всичкия си. Така ставаше понякога преди самия край.

— Хомър! — вика той бодро.

Сетне вижда конците и почва да се смее. Смехът му беше писклив, с леко свистене и той почти веднага се закашля. Продължи да се смее и да кашля. От устата му се разхвърчаха пръски кръв — някои изцапаха конците ми.

— Също като в Мичиган Сити! — вика той и вдига весело крак.

От устата му потече още кръв, покапа по потника му.

— Като в добрите стари имена!

Той отново се закашля.

Джони изглеждаше ужасно. Разбрах, че иска да се махнем от стаята, преди Джак да се е пръснал от смях; в същото време знаеше, че няма никакво значение, че по този начин той ще умре щастлив, загледан в няколко вързани мухи.

— Джак — викам, — не се движи толкова.

— Абе добре съм — хили са той. — Я ги дай насам! Дай да ги видя!

Но преди да продължи, отново се закашля, сви рязко крака; отдолу чаршафът беше изцапан с кръв.

Погледнах Джони и той кимна. Беше се примирил. Даде ми знак да се приближа. Аз отидох при него бавно, без да пускам конците, носещи се в полумрака сякаш сами. Джак се забавляваше твърде много, за да разбере, че това са последните му мигове.

— Пусни ги — вика едва разбираемо с гъргорещ глас. — Помня…

И аз изпълних желанието му. Пуснах конците. За секунда-две те останаха заедно, залепени една за друга от потта ми, после се разделиха, понесоха се изпънати вертикално из стаята. Изведнъж си представих Джак насред улицата след грабежа на банката в Мейсън Сити. Как стреля, за да прикрива мен, Джони и Лестър, докато отвеждахме заложниците към колата. Навсякъде хвърчаха куршуми и макар че беше ранен, той изглеждаше безсмъртен. Сега лежеше със свити колене върху окървавения чаршаф.

— Боже, я ги виж — вика и гледа в захлас конците във въздуха.

— Това не е нищо — обажда се Джони. — Я гледай сега.

Той направи една крачка към вратата и се наведе. Усмихваше се, но това беше най-тъжната усмивка, която съм виждал в живота си. Правехме всичко, което бе по силите ни; не можехме да му помогнем с друго, нали?

— Помниш ли как вървях на ръце в шивашката фабрика?

— Да, никога няма да го заправя!

— Дами и господа! На сцената излиза невероятният Джон Хърбърт Дилинджър!

Произнесе „дж“-то натъртено, като някой дядка, както самия той говореше, преди да стане известен. След това плесна веднъж и застана на ръце. Като истински акробат. Панталоните му се свлякоха на коленете, отдолу се показаха горната част на чорапите и прасците му. От джоба му изпаднаха монети и зазвъняха по пода. Той тръгна така из стаята и запя с все сила: