Стивън Кинг - Смъртта на Джак Хамилтън

— Така е — потвърди Джак. — Ние ограбваме банки, макар и не толкова често, колкото твърдят. А кой е този прекрасен младеж?

Той погъделичка бебето по гушката. То беше доста пухкавичко; приличаше на У. К. Фийлдс 1 1 Американски комедиен актьор. — Б.пр. .

— Това е Бъстър — отвърна Дийли Франсис.

— Сладур — ухили се Джак; по зъбите му имаше кръв. — На колко е? На три?

— Едва на две и половина е — заяви гордо госпожа Франсис.

— Нима?

— Да, но изглежда по-голям. Господине, добре ли сте? Страшно сте блед. И имате кръв на…

Тогава се обажда Джони:

— Джак, ще закараш ли тази в гората?

Посочи стария форд на дърводелеца.

— Разбира се.

— Със спуканата гума и така нататък?

— Разчитай на мен. Просто… ужасно съм жаден. Госпожо… госпожо Франсис, имате ли нещо за пиене?

Тя се обърна и се наведе — трудно начинание с този дундьо на ръце. Извади някакъв термос.

Покрай нас минаха още две коли. Хората отвътре ни помахаха и ние им махнахме. Аз все още се хилех с усмивката на безобидния Хомър. Тревожех са за Джак и нямах представа как още се държи на крака. Той надигна термоса. Студен чай, това имало вътре според жената, но той като че не я чу. Когато й върна термоса, по страните му се стичаха сълзи. Поблагодари й, а тя отново го попита дали е добре.

— Вече да — отговори Джак.

Качи се на урочасания форд и го закара в храсталака; колата се клатеше на една страна заради спуканата гума.

— Защо не простреля някоя задна гума, глупака?

Джак беше ядосан и задъхан. След като скри колата между дърветата, той се върна бавно, със сведен поглед, като старец, който внимава да не се подхлъзне на заледена улица.

— Добре — вика Джони.

Беше открил заешко краче върху ключодържателя на господин Франсис и го човъркаше по такъв начин, че веднага разбрах, че Франсис никога няма да види форда си отново.

— Така, хайде да се повозим.

Джони караше. Джак седна на предната седалка. Аз се наблъсках отзад между Франсисови и започнах да забавлявам дундьото.

— Като стигнем до следващия град — обясни Джони на Франсисови, — ще ви оставим и ще ви дадем пари да си купите билет за автобус до вашия град. Ще задържим колата. Няма да й направим нищо и ако никой не стреля по нас, ще си я получите невредима. Някой ще ви се обади да ви каже къде е.

— Още нямаме телефон — отбеляза Дийли; гласът й звучеше плачливо, като на една от ония жени, дето трябва да ги друсаш поне веднъж седмично, за да не им увиснат циците. — В списъка сме, но онези от телефонната служба са по-бавни от охлюви.

— Е — вика Джони, без да се притесни ни най-малко, — тогава ще се обадим на ченгетата те да ви я върнат. Ако обаче се разврякате, няма да си я получите в годно за употреба състояние.

Господин Франсис кимаше, сякаш вярваше на всяка дума. Вероятно беше така. Това бе бандата на Дилинджър все пак.

Джони отби на една бензиностанция, зареди и купи безалкохолни за всички. Джак надигна бутилката си като умиращ от жажда в пустинята, но жената не позволи на дундьото да пие. Детенцето размахваше ръчички и мрънкаше.

— Не може да пие преди обяд — обяснява тя на Джони. — Какво ви е?

Джак бе опрял глава на страничното стъкло със затворени очи. Помислих, че отново е припаднал, но той вика:

— Затвори устата на това кречетало, госпожа, да не му я затворя аз.

— Вие май забравихте в чия кола се намирате — казва нахално тя.

— Дай му да пие, кучко — вика Джони.

Все още се усмихваше, но с другата си усмивка. Тя го погледна и пребледня. И така дундьото си изпи безалкохолното, преди да е ял. Оставихме ги след трийсет километра в някакво градче и продължихме към Чикаго.

— Мъж, който търпи такава жена, заслужава награда — отбеляза Джони. — И ще си я получи.

— Тя ще извика ченгетата — вика Джак, без да отваря очи.

— Не — отсече убедено Джони. — Не й стиска.

И се оказа прав. До Чикаго видяхме само две полицейски коли, и двете се движеха в обратната посока. Дори не намалиха да ни погледнат. Колкото до Джак, не беше нужно да го гледаш, за да разбереш, че късметът все повече го изоставя. Когато стигнахме центъра, той вече бълнуваше и говореше с майка си.

— Хомър! — вика Джони, ококорен като момиче, което те сваля.

— Какво?

— Няма къде да отидем. Тук е по-зле от Сейнт Пол.

— Да идем „При Мърфи“ — предложи Джак и отвори очи. — Искам една студена бира. Умирам от жажда.

— Мърфи — вика Джони. — Идеята не е лоша.

„При Мърфи“ беше ирландска кръчма в Южния район. Талашитени маси, двама бармани, трима бодигардове, любезни момичета на бара и една стая на горния етаж, където можеш да се усамотиш с някое от тях. Отзад имаше още помещения, в които понякога се събираха вътрешни хора или отморяваха за ден-два. Той знаеше четири такива заведения в Сейнт Пол, но само едно в Чикаго. Аз спрях форда на Франсисови в близката уличка. Джони седеше отзад с бълнуващия ни приятел (все още не бяхме готови да го наречем „умиращия ни приятел“) и крепеше главата на Джак върху рамото си.