Стивън Кинг: Смъртта на Джак Хамилтън

— Добре.

— Е, като стигнем, трябва някой да те види — рече Джони. — И някой да закърпи палтото ти. С тази дупка изглежда така, сякаш някой те е прострелял!

Той се засмя, аз — също. Дори Джак. Джони винаги намираше как да ни развесели.

— Не мисля, че е дълбоко — каза Джак точно когато излизахме на шосе №43. — От устата ми вече не тече кръв; гледай.

Той се обърна към Джони и му показа палеца си, върху който имаше съвсем бледо кафеникаво петно. Когато се извъртя отново напред обаче, от устата и от носа му потече кръв.

— Мисля, че е дълбоко — рече Джони. — Ще се погрижим за теб; ако все още можеш да вървиш, сигурно ще се оправиш.

— Да. Ще се оправя — прошепна Джак.

— Ще ти мине като на куче — уверих го аз.

— О, я млъквай, негодник такъв — смъмри ме той и тримата се засмяхме.

На мен много ми се смееха. Голяма веселба падаше.

Около пет минути, след като излязохме на главния път, Джак припадна. Стовари се напред и по стъклото се размаза кръв от устата му. Приличаше на петно от смачкан комар. Парцалът все още стоеше на главата на Джак, но се беше изкривил настрани. Джони го свали и избърса лицето му с него. Джак промърмори нещо и вдигна ръце, сякаш да отблъсне Джони, но ги отпусна в скута си.

— Ония ченгета сигурно са се обадили по радиостанцията — вика Джони. — Ако отидем в Сейнт Пол, свършено е с нас. Така мисля. А ти, Хомър?

— И аз. Какво ни остава? Чикаго?

— Да. Ама първо трябва да покрием тази бричка. Сигурно вече знаят номера. А и дори да не го знаеха, носи лош късмет. Урочасана е.

— Ами Джак?

— Джак ще се оправи — вика той и аз престанах да говоря по тази тема.

Спряхме на около километър по-нататък и Джони простреля предната гума на урочасания форд. През това време Джак стоеше облегнат на багажника, блед и немощен.

Когато имахме нужда от кола, намирането й винаги беше моя работа.

— Шофьори, които за нищо на света не биха ни спрели, спират за теб — бе казал веднъж Джони. — Чудя се защо.

Хари Пиърмонт му отговори. Тогава все още бяхме в бандата на Пиърмонт, не в бандата на Дилинджър.

— Защото изглежда съвсем безобиден — рече той. — Кой има по-безобидна физиономия от Хомър ван Митър?

Тогава се смяхме, а сега отново всичко опираше до мен. И този път бе много важно. Въпрос на живот и смърт.

Три или четири коли ме отминаха, докато се правех, че човъркам гумата. След това мина някакъв камион, но беше прекалено бавен. Пък и в каросерията имаше някакви мъже. Шофьорът забавя и вика:

— Имаш ли нужда от помощ, амиго?

— Не — викам, — тъкмо ще ми дойде апетитът за обяд. Благодаря.

Той се ухили и продължи. Мъжете ми помахаха. Появи се друг форд. Аз размахах ръце, бях застанал така, че да видят спуканата гума. Усмихнах се. С онази голяма безобидна Хомърова усмивка.

Това помогна. Фордът спря. Вътре имаше трима: мъж, млада жена и дебело бебе. Семейство.

— Май ти е спаднала, колега — вика мъжът.

Носеше костюм и палто, чисти, направо екстра.

— Е, по-лошо ще е, ако друго ми спадне — викам.

Все още се смеехме на тази шега, сякаш не сме я чували никога, когато Джони и Джак излязоха иззад дърветата с извадени револвери.

— Само мирно, господине — вика Джак. — Никой няма да пострада.

Мъжът погледна Джак, погледна Джони, после отново Джак. Накрая погледът му пак се спря върху Джони и човекът зина. Виждал съм тази реакция хиляди пъти, но винаги ми е била забавна.

— Ти си Дилинджър! — вика той и вдига ръце.

— Радвам се да се запознаем — отвръща Джони и хваща една от вдигнатите ръце на мъжа. — Сваляй сега тези ръце.

Точно когато човекът се подчини, минаха още две-три коли — селяндури, тръгнали за града, седнали като истукани в старите си кални седани. Ние приличахме на най-обикновени хора на пътя, канещи се да сменят гума.

Джак се пъхна в новия форд, изключи двигателя и взе ключовете. Този ден небето беше бяло като преди дъжд или сняг, но лицето на Джак бе още по-бледо.

— Как се казвате, госпожо? — попита Джак жената; тя носеше дълго сиво палто и кокетна шапчица.

— Дийли Франсис — отговаря тя; очите й бяха големи и тъмни като маслини. — Това е Рой. Съпругът ми. Ще ни убиете ли?

Джони я поглежда строго и вика:

— Ние сме бандата на Дилинджър, госпожо Франсис, и никога не убиваме.

Джони винаги го изтъкваше. Навремето Хари Пиърмонт му се смееше и го питаше защо си хаби думите, но мисля, че Джони бе прав. Това бе една от причините името му да се помни дълго след като онзи дребен нещастник със сламената шапка беше забравен.