Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Рионда прегърна Каръл и я притисна към големите си гърди. Тя беше победила момчетата с оранжевите тениски и се смееше. Смееше се и не се опитваше да го прикрие.

— Ти си Уили Шърман, нали?

Свитата в юмрук ръка сега се отпусна. Той промърмори нещо и се наведе да вдигне колелото си.

— Ричи О’Мийра?

Момчето с мотоциклетния колан погледна към върховете на прашните си обувки и също промърмори нещо. Бузите му се бяха зачервили.

— Ти си един от момчетата на О’Мийра. Както и да е. Вече сте толкова много, че започнах да ви бъркам. — Тя премести поглед към Робин Худ. — А ти кой си? Не се ли казваш Дедам? Приличаш ми на човек от семейство Дедам.

Робин Худ сега гледаше към ръцете си. На едната имаше стъклен пръстен и сега той започна да го върти.

Рионда беше поставила ръка на раменете на Каръл. А момиченцето я беше прегърнало през кръста, доколкото това беше възможно. Двете се качиха на бордюра и застанаха на тревата, като през цялото време Рионда не изпускаше от поглед Робин Худ.

— Най-добре ще е да ми отговориш, синко, защото няма да имам проблем да намеря майка ти, ако реша. Всичко, което трябва да направя, е да попитам отец Фицджералд.

— Казвам се Хари Дулин — отговори момчето, като не спираше да върти все по-бързо и по-бързо стъкления си пръстен.

— Е, почти отгатнах, нали? — попита мило Рионда, като пристъпи с още няколко крачки напред и застана на тротоара. Каръл не искаше да се приближава повече до момчетата и се опита да спре Рионда. — Дедам или Дулин, все едно. Нали сте от един род. Живеете там, накрая на града.

Не Робин Худ, а хлапе на име Хари Дулин с глупавия калъф за бухалката си на гърба. Не Марлон Брандо от „Дивият“, а едно момче на име Ричи О’Мийра, който нямаше „Харли“ за своя мотоциклетен колан и вероятно никога нямаше и да си купи. И Уили Шърман, който не смееше да се държи добре с едно момиче пред приятелите си. Всичко, което им трябваше, за да се смалят до реалните си размери, беше една жена с наднормено тегло, която беше пристигнала на помощ не на бял кон, а със своя студебейкър модел 1954. Тази мисъл трябваше да накара Боби да се почувства добре, но не стана така. Той си спомни какво беше казал Уилям Голдинг, че момчетата от острова са спасени от екипажа, но… кой щеше да спаси екипажа от тях.

Това беше глупаво, защото в този момент Рионда беше тази, която най-малко имаше нужда от помощ, но мисълта на Голдинг продължаваше да тормози Боби. Какво щеше да стане, ако ги нямаше възрастните? Ако предположеха, че възрастните са една илюзия. Ако предположеха, че парите им са мраморни топчета, а бизнес сделките им не са нищо друго освен размяна на карти с бейзболни играчи, а войните им са само престрелки с пистолети играчки в парка. Какво щеше да стане, ако всички те под костюмите и роклите си бяха сополиви хлапета? Господи, това не беше възможно, не можеше да се случи. Ужасно беше да се мисли по този начин.

Рионда продължаваше да гледа момчетата от „Сейнт Гейб“ с нейната твърда и дори опасна усмивка.

— Вие, момчета, не трябва да се заяждате с деца, които са по-малки и по-слаби от вас, нали? И едното е момиче като вашите малки сестрички?

Сега те стояха и дори не се опитваха да отговорят. Просто пристъпваха от крак на крак.

— Сигурна съм, че не го правехте, защото така постъпват само страхливците, нали?

Тя им остави достатъчно време да й отговорят и достатъчно време да чуят собственото си мълчание.

— Уили? Ричи? Хари? Нали не се заяждахте с тези деца, а?

— Разбира се, че не — отвърна Хари. Боби си помисли, че ако продължеше да върти пръстена си още малко, пръстът му сигурно щеше да се запали.

— Ако си помисля, че го правите — продължи Рионда, като не спираше да се усмихва, — ще трябва да отида и да кажа на отец Фицджералд, нали? А той ще реши да разкаже на родителите ви и бащите ви вероятно ще се почувстват задължени да ви загреят задниците и… момчета, вие ще си заслужите боя. За това, че се заяждате с по-слаби и по-малки от вас.

Момчетата продължаваха да мълчат, но сега вече всеки от тях беше вдигнал смешно малкото си несъразмерно колело.

— Те закачаха ли ви, Боби? — попита Рионда.

— Не — отговори, без да се замисли той.

Жената повдигна главата на Каръл и я погледна в очите.

— Закачаха ли ви, скъпа?

— Не, Рионда.

Тя й се усмихна и въпреки че в очите й имаше сълзи, Каръл също се засмя.

— Добре, момчета. Предполагам, че този път ви се размина — рече Рионда. — Те казаха, че не сте направили нищо, което да ви прати при пастора за изповед. Мисля, че им дължите благодарности, нали?