Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Аз видях тези смешни нарисувани дами. Има ги из целия град — прекъсна го тя. — Ивон и Анджи също са ги виждали. Говорихме за тях. Нарисувани са със звезда и луна край тях. Понякога има и комети.

Той я погледна втренчено.

— Шегуваш ли се?

— Не. Момичетата винаги се спират, за да разгледат нарисуваните дами по тротоарите. Не знам защо е така. Затвори си устата, преди да е влязла някоя муха.

Той си затвори устата.

Каръл кимна доволно, после взе ръката му и сплете пръстите си с неговите. Боби беше изумен как си паснаха пръстите им.

— Сега ми разкажи и останалото.

Той продължи и завърши разказа си с прекрасния ден, който бяха прекарали: филма, посещението в „Ъгловият джоб“, как Алана беше познала кой е баща му, опасността, с която се бяха разминали, когато се прибираха. Той се опита да обясни как колата само приличаше на кола, но всъщност не беше. Най-правдоподобното обяснение според него беше, че колата беше някак си жива като лоша версия на щрауса, който яздеше доктор Дулитъл в онази поредица от комикси, по които се бяха побъркали във втори клас. Единственото нещо, което Боби пропусна да разкаже, беше това, което си представи, когато таксито минаваше покрай „Грилът на Уилям Пен“, и за това как го бяха засърбели очите.

Той се бореше, но не издържа и накрая разказа за пътуването на майка си до Провидънс с господин Бидърман и другите двама. Той смяташе, че заминаването й е грешка, при това голяма грешка.

— Мислиш ли, че господин Бидърман се държи добре с нея? — попита Каръл. В момента вече се връщаха обратно към пейката, където тя беше оставила въжето си за скачане. Боби го вдигна и й го подаде. После се насочиха към изхода на парка и след това към Броуд Стрийт.

— Може би — промърмори Боби. — Или поне… — И тук последва това, от което най-много се страхуваше. Едно непрестанно усещане, което нямаше име, нито форма. Сякаш беше покрита част от огромна картина. — Или поне тя така си мисли.

— Той ще й предложи ли да се омъжи за него? Ако го направи, ще ти стане втори баща.

— Господи! — Изобщо не си бе помислял, че Дон Бидърман може да му стане баща, и тази перспектива направо го ужаси. Надяваше се Каръл да не е предизвикала съдбата с тези думи.

— Ако тя го обича, ще трябва да свикнеш с тази мисъл. — Каръл говореше като жена и Боби си помисли, че точно сега няма нужда от подобни приказки. Реши, че тя е прекарала твърде много време пред телевизора, за да гледа сапунените опери заедно с майка си. Всъщност на него не му пукаше дали майка му обича господин Бидърман, макар че Бидърман беше мръсник. В момента обаче имаше по-важни неща. Алчността на майка му — нейното скъперничество — беше част от тези неща. Освен това тя отново беше пропушила и понякога нощем плачеше. Разликата между представата на майка му за Рандал Гарфийлд — човека, който не беше платил сметките, и представата на Алана за Ранди — добрият, който обичаше да слуша музика, също беше част от проблема. (Имаше ли наистина неплатени сметки? Имаше ли наистина фалшива застрахователна полица? Защо майка му щеше да лъже за такива неща?) За това той не можеше да говори с Каръл. Не беше сдържаност, по-скоро Боби не знаеше как да й каже.

Те вървяха нагоре по хълма. Боби беше хванал единия край на въжето й за скачане, а тя държеше другия. Така вървяха по тротоара един до друг. Изведнъж той се спря и посочи нещо.

— Виж!

На една от жиците над улицата висеше жълта опашка от хвърчило. Беше извита така, че да прилича на въпросителен знак.

— Да, виждам го — отвърна Каръл притеснено. Продължиха да вървят напред. — Той трябва да си замине още днес, Боби.

— Не може. Мачът е тази вечер. Ако Албини спечели, утре вечер Тед трябва да отиде и да си вземе парите от билярд клуба. Мисля, че има нужда от тези пари.

— Разбира се, че има нужда от тях — каза Каръл. — Достатъчно е да му погледнеш дрехите, за да разбереш, че е останал без пари. Това, което е заложил, вероятно са били последните му пари.

„Дрехите му. Това е нещо, което ще забележи само едно момиче“ — помисли си Боби и понечи да й го каже. Преди да го направи, някой зад тях го изпревари.

— Я вижте. Това са бебето Джърбър и бебето Малтекс. Как я карате, бебета?

Те се обърнаха. Три момчета от „Сейнт Гейб“, облечени с оранжеви тениски, се приближаваха. Кошниците на багажниците на велосипедите им бяха препълнени с бейзболни принадлежности. Едното от момчетата носеше верижка със сребърен кръст на врата си и държеше бухалката на гърба си в специално ушит калъф. „Тоя се мисли за Робин Худ“ — помисли си Боби, но все пак се страхуваше от тях. Те бяха големи момчета от средното училище и ако поискаха, щяха да го вкарат в болница. „Подли момчета в оранжеви тениски“ — помисли си той.