Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Живея в Редмънт Хилс, а когато се сетя да си купя вестник, винаги взимам местния „Инкуайърър“.

— Дърводелец — размишляваше тя. — Винаги съм смятала, че от теб ще излезе я писател, я нещо такова.

— И аз така смятах. Но по едно време си мислех, че ще свърша в щатския затвор в Кънектикът, което също не се случи, тъй че в крайна сметка всяко зло за добро.

— И какво имаше в този колет, за който спомена? И какво общо има той с Тед?

— Пратката пристигна по „Федерал Експрес“ от името на някой си Норман Оливър. Банкер. Изпълнител на завещанието на Съли. Вътре намерих това.

Бръкна в спортния сак и измъкна стара изтъркана бейзболна ръкавица. Сложи я в скута на жената до себе си. Тя я обърна и огледа изписаното с мастило име.

— Мили Боже — изтърси с равен глас.

— Не съм виждал това съкровище от деня, когато те намерих отсреща в горичката с изкълчено рамо. Сигурно някое хлапе е минало, видяло я е на тревата и просто я е взело. Въпреки че още тогава беше доста поизносена.

— Уили я открадна — обясни тя. — Уили Шърман. Аз пък си мислех, че е готин. Виждаш ли каква съм глупачка, никак не познавам хората? Още от едно време.

Той я изгледа с безмълвна изненада, но тя не забеляза — беше впила поглед в старата бейзболна ръкавица, модел „Алвин Дарк“, подръпваше оплетените кожени връзки, които криво-ляво крепяха кожената обшивка. А после направи нещо трогателно, което много го развълнува — така постъпи и той в мига, когато видя какво се крие в пощенската пратка: доближи ръкавицата до носа си и вдъхна сладостната миризма на кожа, примесена с дъх на машинно масло. С гази разлика, че той веднага я нахлузи на дланта си. Така правеха бейзболистите, така правеха хлапетата — напълно несъзнателно, като дишането. Норман Оливър сигурно също е бил малък в някакъв момент, но очевидно не е играл бейзбол, защото не бе намерил листчето, което бе напъхано в ръкавицата на дъното на малкото пръстче — онова с дълбоката резка в кожата от външната страна. Боби пръв откри бележката. Като нахлузи ръкавицата, я закачи с нокът и тя прошумоля.

Каръл остави ръкавицата. Прошарена или не, в миг се бе подмладила и изглеждаше пълна с живот.

— Разкажи ми.

— Била на ръката на Съли, когато го открили мъртъв в колата му.

Тя учудено го погледна. В този мит не просто приличаше на момиченцето, което се вози с него на виенското колело в Сейвин Рок — тя се превърна в това момиченце.

— Погледни на дланта, там, където е автографът на Алвин Дарк. Виждаш ли?

Вече се смрачаваше, но надписът се виждаше съвсем ясно.

— Твоят адрес — промърмори тя. — Сегашният ти адрес.

— Да, но обърни внимание — той посочи „Зона 11“. — Пощата не се разпределя по зони от шейсетте насам. Проверих. Тед или не е знаел, или е забравил.

— Може би го е написал нарочно.

— Възможно е. Във всеки случай Оливър прочел адреса и ми изпратил ръкавицата — не виждал смисъл да прилага някаква си стара бейзболна ръкавица в описа на имуществото. Просто искал да ми каже, че Съли е мъртъв, ако още не знам, и че погребението ще бъде в Харуич. Сигурно е искал да дойда, за да му разкажа за ръкавицата. Но не можах да му бъда от полза. Каръл, ако си сигурна, че Уили…

— Видях го с нея. Казах му да ми я върне, за да ти я изпратя, но той не пожела.

— Мислиш ли, че в някакъв по-късен момент я е дал на Съли-Джон?

— Най-вероятно. — Но някак не й струваше правдоподобно — имаше чувството, че истинското обяснение е по-странно. Самият Уили имаше много странно отношение към тази ръкавица, макар да не помнеше точно в какво се изразяваше то.

— Във всеки случай — продължи Боби и посочи адреса — това е почеркът на Тед. Абсолютно съм сигурен. После си пъхнах вътре ръката и намерих това. Именно затова дойдох.

Бръкна в сака за трети път. Вечерното зарево вече бледнееше в розови отблясъци с цвят на диви рози. Радиото продължаваше да свири на тревата и току-що бяха пуснали „Ама ти не знаеш ли“ на Хюи Смит.

Боби измъкна смачкано листче хартия. На места беше поизцапано от потната подплата на ръкавицата, но инак изглеждаше забележително бяло и ново. Подаде го на Каръл.

Тя го поднесе на светлината и леко го отдалечи — значи вече не вижда така добре както едно време.

— Заглавната страница на книга — най-сетне обяви и се разсмя. — „Повелителят на мухите“, Боби! Любимата ти книга!

— Погледни отдолу. Прочети какво пише.

— „Фабер & Фабер Лимитид“… Ръсел Скуеър № 24… Лондон. — Изгледа го въпросително.