Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— А аз не те видях.

— Умея да бъда невидима. Научиха ме на този трик преди много, много време. Как да бъдеш невидим. — Тя потръпна. Боби бе чел за хора, които потръпват — предимно в евтините романчета — но за пръв път виждаше някой да го прави на живо. — А що се отнася до тълпи, много умея да стоя най-най-отзад. Горкичкият Съли-Джон. Помниш ли старото му топче с ластик?

Боби кимна и се подсмихна.

— Веднъж като искаше да се направи на много велик с това топче, взе да го размахва между краката, между ръцете и зад гърба си. И така се прасна в топките, че направо изпокапахме от смях. Веднага дотърчаха разни момичета — почти съм сигурен, че и ти беше с тях — и взехте да питате какво става, но ние не ви казахме. Ти направо побесня.

Тя се усмихна и закри с длан устата си и в този неин навик Боби съвършено ясно разпозна едновремешното дете.

— Как разбра, че е починал?

— Прочетох в „Ню Йорк Поуст“. С отвратително заглавие, те са им запазена марка — ДЖЪМБО, и негови снимки. Аз живея в Поукипси и редовно получавам „Поуст“. — А след кратка пауза добави: — И преподавам във Васар.

— Преподаваш във Васар и четеше „Поуст“?

Тя сви рамене и се усмихна:

— Всеки си е луд. А ти, Боби? И ти ли прочете в „Поуст“?

— Не го получавам. На мен Тед ми каза. Тед Бротиган.

Тя се втренчи в него и усмивката й помръкна.

— Помниш ли Тед?

— Мислех, че завинаги ще си остана без ръка, а Тед ми я намести като по чудо. Разбира се, че го помня. Но Боби…

— Той знаеше, че ще си тук. Помислих си го още щом отворих пакета, но не можех да повярвам, докато не те видях с очите си. — Той протегна ръка и проследи с пръст белега съвсем по детски, без въобще да се срамува. — Това ти с от Ел Ей, нали? Какво стана там? Как се измъкна?

Тя поклати глава.

— Не говоря за тези неща. Никога не съм разказвала какво се случи в онази къща. И никога няма да разкажа. Онова бе друг живот. Друга жена. Тази жена умря. Тя беше много млада, пълна идеалистка, и я измамиха. Помниш ли Картоиграча от Сейвин Рок?

Той кимна и се подсмихна. Улови я за ръка и в отговор тя силно стисна дланта му:

— Ето бързат, ето спират, после се прибират, а познайте де се скриват. Казваше се Маккан или Маккозланд, или нещо такова.

— Името няма значение. Важното е, че винаги оставяше у теб впечатлението, че знаеш къде е дамата. На човек все му се струваше, че може да спечели. Нали?

— Да.

— Онова момиче се забърка с един такъв тип. Който винаги размесваше картите малко по-бързо, отколкото очакваш. Той търсеше изпълнени с гняв, объркани младежи и успя да ги открие.

— Не беше ли с жълто палто? — Боби не знаеше шегува ли се, или пита сериозно.

Тя го изгледа учудено и леко се намръщи, с което издаде, че не помни тази част от историята. Дали въобще и бе разказвал за отрепките? Май й разказа, както споделяше почти всичко останало, но тя е забравила. Сигурно преживяното в Ел Ей е прогорило някоя и друга дупка в паметта й. Боби прекрасно разбираше как е възможно да се случи това. Пък и да не би да се е случило само на нея? Много техни връстници усилено се стараеха да забравят какви са били и в какво са вярвали в годините от убийството на Джон Кенеди в Далас до убийството на Джон Ленън в Ню Йорк.

— Зарежи. И какво? Пак поклати глава.

— Казах ти всичко за този епизод. Каквото можах. Каръл Джърбър загина на Бенефит Стрийт в Лос Анджелис. Дениз Шуноувър живее в Поукипси. Каръл мразеше математика, дори не умееше да смята дроби, а Дениз преподава математика. Нима е възможно двете да са една и съща личност? Пълен абсурд. Точка по въпроса. Искам да разбера как така си научил от Тед. Боби, невъзможно е още да е жив. Вече трябва да е над сто. Доста над сто.

— Мисля, че времето няма голямо значение, когато си беглец — обясни Боби. Както и по радио УКНД, което тъкмо въртеше парчето на Джими Джилмър, в което се пееше за Шугар Шак под бухащия акомпанимент на някакъв инструмент.

— Беглец ли? Какъв…

— Не знам и няма никакво значение. Но тъй като тази част от историята може би все пак има значение, трябва Да ме слушаш внимателно. Разбра ли?

— Разбрах.

— Аз живея във Филаделфия. Имам прекрасна жена, която е професионален фотограф, три прекрасни пораснали деца, прекрасно старо куче с добър нрав и стара къща, която вечно се нуждае от ремонт. Жена ми казва, че това е защото децата на обущаря вечно ходят боси, а покривът на дърводелеца вечно тече.

— Значи ти си дърводелец, така ли?

Той кимна.